Сънят на сукубата

— Готов съм със защитата ти — каза ми Данте по телефона. — Или поне е това, което мога да направя. Ако го искаш, ела го вземи — и затвори.

Отидох с колата до Рейниър Вали; магазинът на Данте беше празен, както винаги.

— Май работата намалява около Коледа, а?

— Всъщност — каза ми той и излезе от задната стаичка — ще се изненадаш какво отчаяние завладява хората по празниците. Ето, хващай.

И той ми подхвърли нещо с размерите на бейзболна топка. Хванах го и малко се разочаровах, когато го разгледах по-отблизо. Приличаше на топка от ракита, беше изплетена от много тънки, тъмни клонки. През процепите видях, че вътре има разни неща. Едното приличаше на камък. Другото приличаше на перо. Топката издрънча, когато я разтърсих.

— Това ли е? — попитах. — Това ще ме предпази от хипер-силно божество на сънищата? Прилича на реквизит от филма „Проклятието Блеър“.

— Няма да я прогони — каза той. — Нищо не може да я прогони. Но ще я накара да се замисли. Това е нещо като… репелент.

— Като лимонената трева?

Той завъртя очи.

— Да, като лимонената трева. Зависи, ако е заредена с енергия, няма да й направи впечатление. Ако обаче е слаба… може и да я спре.

Разгледах топката отново. Не ми се стори нещо особено. Не долових нито сила, нито магия, но не всички предмети имаха аура, която можех да усетя. В умението да разчита неодушевените предмети, един смъртен медиум беше много по-добър от един низш безсмъртен. Мълчанието ми явно вече не дразнеше Данте.

— Виж — сопна се той, — не е нужно да го използваш, но ми трябваше много сила, за да го направя, ясно? Би било хубаво да преглътнеш обичайния си сарказъм за пет минути и да ми благодариш.

— Моят обичаен сар…

Спрях гневния изблик, който започна да се надига у мен. Данте оглавяваше списъка на циничните ми познати, но и аз не бях Полиана16. Заяждах се с него още от първия път, когато го потърсих за помощ. Сега обаче, докато го гледах, забелязах, че беше блед и изморен. Очите му бяха кървясали. Топката може да не струваше, но той очевидно беше положил усилия да я направи.

— Прав си — казах. — Съжалявам. Благодаря ти. Благодаря за това.

Той вдигна вежди и забелязах колко му беше трудно да се въздържи да не се подиграе с искреността ми. Кимна с глава.

— Няма защо. — И двамата зачакахме другия да каже нещо. Явно не знаехме за какво да говорим, ако не се заяждахме. — Та… намери ли приятелите си ангели?

— Не. Май трябва да изпратя сигнал с прожектор като Батман или нещо такова. И Джером го няма. Хю, той е имп и е мой приятел, и той може да се свърже с него. Но това вероятно ще вбеси Джером, ако грешим — намръщих се, припомняйки си разговора ни в заведението. — Както и да е. В момента аз съм ядосана на Хю, така че не искам помощта му.

Данте се усмихна.

— Мислех, че сукубите са приятели с всички навсякъде. Или е мит като крилата на прилеп и огнените очи?

— Държи се като задник със Сет.

Данте ме погледна в очакване. Въздъхнах.

— Според него връзката ни е загуба на време. Но не заради проблема със секса, а защото мисли, че Сет ще ме нарани.

— Много алтруистично за един имп. Предвид обаче съмнителния ти морал, започвам да си мисля, че можем да очакваме всичко от вас — той направи няколко крачки към мен и игриво ме закачи по носа. — Ами ти? Мислиш ли, че ще те нарани?

— Не. И да мислех, това си е моя работа. Хю не трябва да се притеснява. И не трябва да кара и Сет да се притеснява.

— Не се разстройвай, че някой мисли за теб. Това значи, че те обича. Ако и нас имаше кой да ни обича, щеше да има много по-малко болка на този свят.

Не очаквах от Данте да каже нещо такова.

— Може би, но това ненужно изнервя още повече обстановката.

Той се подсмихна и хвана ръката ми. Обърна я и погледна дланта ми.

— Не си подреждала линиите на ръката си специално за това тяло, нали? — попита той.

Кимнах.

— Би ли трансформирала оригиналната си длан?

— За да ми гледаш на ръка? Мислех, че това са глупости.

— Невинаги.

Чаках да каже още нещо, но той замълча. Сивите му очи бяха сериозни и замислени, когато срещнаха моите. Нещо в тях ме застави, макар и много неохотно, да трансформирам ръцете си такива, каквито бяха по рождение. Не бях носила истинското си тяло, откакто бях станала сукуба, и тази малка промяна ми се стори чудовищна. Мразех тази си форма. Макар и рождените ми ръце да не бяха огромни, бяха големи за пропорциите на дребната ми фигура и ми се сториха странни и неподходящи.

Данте хвана ръцете ми и започна да мести поглед от едната към другата длан. След само няколко секунди изсумтя и ги пусна.

— Изненада, изненада.

Трансформирах ги в обичайната им форма.

— Какво? — попитах.

— С дясната ли си служиш?

— Да.

Той посочи към лявата ръка.

— Тези линии показват вродените ти качества — наследствените ти умения. Дясната е ръката, която разкрива колко ще израснеш и дали ще промениш вродените си заложби. Природа и възпитание.

— И?