Средиземноморският храст

Пит хвърли бърз поглед през тъмния праг. Коридорът беше слабо осветен от свещи и изглеждаше напълно безлюден. Преди да тръгне, рече:

— Моля, изразете моите благодарности на Тери за превъзходната вечеря.

— Ще й предам комплиментите ви.

— Благодаря също и на вас, хер Фон Тил за гостоприемството ви — продължи Пит със саркастичен тон.

Тил се подсмихна самодоволно, удари токове и се поклони.

— Удоволствието беше мое. — Той постави ръка върху главата на кучето, което изкриви уста на една страна и показа грамадния си бял зъб.

Рамката на вратата беше ниска и Пит трябваше да се наведе, за да мине през нея. След това направи няколко предпазливи крачки.

— Майор Пит!…

— Да. — Пит се обърна и видя дебелата сянка на вратата.

В гласа на Тил се долавяше заплашителна нотка.

— Жалко, че няма да бъдете свидетел на следващия полет на жълтия „Албатрос“.

Преди Пит да отговори, вратата се хлопна и звукът от щракването на тежко резе проехтя като гръм в тесния мрачен коридор.

7.

Силен гняв изпълни Пит. За миг той се изкуши и заудря с юмрук по вратата, но като видя колко е масивна, се отказа. Обърна се отново с лице към коридора — там все още нямаше никого. Той потрепери неволно. Нямаше представа какво го чака напред. Но в едно беше вече сигурен: Бруно фон Тил изобщо не е възнамерявал да го остави да излезе жив от вилата. Спомни си за десертното ножче и с облекчение го извади от чорапа си. Трепкащата жълта светлина от свещите в ръждясали метални свещници, закачени високо на стените, хвърли матови отблясъци върху малкото островърхо ножче, което сега му се стори отчайващо недостатъчно за самозащита. Но Пит веднага побърза да се утеши с мисълта: по-добре малко ножче, отколкото нищо.

В този момент струя силен мразовит въздух нахлу в коридора и духна свещите. Пит потъна в задушаващо непрогледна тъмнина.

Сетивата му се напрегнаха, за да доловят нещо в мрака, но безуспешно — нямаше нито звук, нито лъч светлина.

— Веселбата започва — измърмори Пит и напрегна тялото си, за да посрещне неизвестното.

Духът му обаче спадна до нулата и той почувства как първите пипала на паниката обхващат съзнанието му. Спомни си, беше чел някъде, че няма нищо по-ужасяващо за човешкото съзнание от пълния мрак. Да не знаеш, да не си в състояние дори да предположиш какво има пред теб, действа на мозъка като късо съединение в компютър и може да доведе човек до лудост. Обикновено когато мозъкът не може да регистрира нещо, той създава кошмарна картина, която е крайно преувеличена и зловеща като например, че си ухапан от акула или пък че локомотив те връхлита, докато си заключен в тоалетната. Като си спомни тази забавна донякъде фразеология, Пит се усмихна в тъмнината и първите признаци на паника бавно отстъпиха на чувството му за логично мислене и самообладание.

Следващата му мисъл беше да запали отново свещите със запалката си. Но ако някой или нещо го причакваше в засада в другия край на коридора, заключи Пит, щеше да е по-добре да остане в непрогледния мрак и да държи този „някой“ или „нещо“ в същото неизгодно положение като неговото. Той се наведе, отвърза обувките си, свали ги и тръгна бавно покрай студената стена. Подмина няколко дървени врати, всяка залостена с широки метални греди. Опипваше поредната врата, когато нещо го накара да се закове на място и да се ослуша.

Някъде от тъмнината пред него долетя звук. Беше неопределен и необясним, но доста ясен. Наподобяваше стон или ръмжене. После звукът намаля и заглъхна.

Вече беше напълно убеден, че го дебне опасност, опасност от някакво същество на мрака, физическо същество, способно да издава звуци и вероятно да разсъждава и това изостри сетивата му. Той легна по корем и запълзя безшумно, като напрягаше слух и опипваше пътя напред с чувствителните върхове на обутите си в чорапи пръсти. Подът беше гладък и твърд, а на места и влажен. По едно време обаче почувства, че лази в мазна тиня, която се просмука през плата на униформата и стигна чак до кожата му. Изруга наум отвратителното положение, в което бе изпаднал.

Пит продължи напред с чувството, че вече часове наред пълзи и е изминал по корем най-малко три километра по циментовия под, но рационалното му съзнание знаеше, че това разстояние не е било повече от двайсет и пет метра. Подът излъчваше миризма на древен мухъл и му напомни за вътрешността на големия пътнически сандък на дядо му, където като малък се криеше понякога и си представяше, че се е промъкнал без билет в параход, пътуващ към загадъчния Ориент. Странно е, помисли си той, как миризмите могат да съживят отдавна забравени спомени.

Изведнъж пръстите му почувстваха, че падът и стените от гладки станаха неравни като груба мазилка. По-съвременно изграденият коридор остана зад него и започна друг — стар и ръчно замазан.

Ръката на Пит напипа края на стената, която завиваше в разклонение надясно. Лек полъх на въздух в лицето му подсказа, че е стигнал до кръстопът. Той се закова на място и се ослуша.