Средиземноморският храст

Ето го отново… Звукът се чуваше някак колеблив и потаен. Но този път беше по-определен — наподобяваше потракването на дълги животински нокти по твърда повърхност.

Тръпки го побиха, обля го студена пот. Притисна плътно тялото си във влажния неравен под и насочи ножчето си в посока на приближаващия се звук.

Потракването стана по-силно. После спря и настъпи мъчителна тишина.

Пит се опита да задържи въздуха си, за да чува по-добре, но слухът му долови единствено ударите на собственото му сърце. И все пак съвсем наблизо, на не повече от три метра, имаше нещо. Сравни се със слепец, който върви по затънтена алея. Тайнствената, смразяващата от ужас атмосфера скова мисловната му дейност и го изпълни с чувството за безнадеждност. Но той не се предаде и насили съзнанието си да се съсредоточи върху начините, с които да се пребори с непознатия му дотогава ужас.

Миризмата на мухъл в тунела изведнъж стана непоносима и почти му се повдигна от нея. Освен това усети и слаба животинска миризма. Какво ли беше животното?

Много бързо в съзнанието на Пит се оформи план и той реши да рискува. Извади запалката си „Зипо“ от джоба, запали я и изчака тампонът да се разпали по-ярко. После я метна нагоре и напред във въздуха. Малкото пламъче политна в тъмнината и освети две флуоресциращи очи на фона на огромна сянка, която затанцува бясно по стените и пода на галерията. Запалката падна на земята и огънчето й угасна. Ниско заплашително ръмжене долетя откъм светещите очи и проехтя в каменния лабиринт.

Пит реагира мигновено, като се сви на кълбо на твърдия под. После се търкулна по гръб и изпружи двете си ръце напред в тъмното празно пространство, стискайки в потните си длани малкото ножче. Не виждаше призрачния си нападател, но знаеше, че е наблизо.

Звярът бе забелязал къде точно се намира Пит в краткия миг светлина от запалката. Той изчака секунда-две и се хвърли върху него.

Неотслабващият животински инстинкт да души плячката си, преди да я нападне, предопредели съдбата на животното. Забавянето му предостави на Пит ценно време, за да се претърколи напред. Огромното бяло куче прескочи плячката си. Всичко стана толкова светкавично, че единственото, което си спомняше Пит по-късно, беше как ножчето му сряза меката козина и гъста течност изпръска лицето му.

Силен рев на смъртно ранен звяр огласи каменния коридор — ножчето беше отворило огромна рана точно под гръдния кош на едрата немска овчарка. Секунда по-късно осемдесеткилограмовото животно се строполи тежко на пода, потрепери няколко пъти в агония и издъхна.

Отначало Пит помисли, че кучето не го беше засегнало. След малко обаче почувства остра болка в гърдите и разбра, че греши. Той лежеше, без да се помръдва, заслушан в предсмъртните звуци в тъмнината, които излизаха от дебелия космат врат на животното. Дълги минути след като коридорът възвърна призрачното си спокойствие, той остана да лежи свит на неравния под. Напрежението му най-накрая спадна и мускулите му започнаха да се отпускат. И тъкмо тогава болката започна да го обхваща неумолимо, прочиствайки съзнанието му така, че да я усети с цялата й острота.

Пит бавно се изправи на крака и се облегна изтощен на стената, без да вижда, че е оплескана с кръв. Нова тръпка разтърси тялото му и той изчака нервите му да се отпуснат, преди да закрачи неуверено в тъмнината напред, като заопипва с крак пода, за да намери запалката си. Накрая я почувства под едното си стъпало и се наведе да я вдигне, запали я и огледа раните си.

Кръв се стичаше от четири бразди на еднакво разстояние една от друга, които започваха от едното зърно на гърдите му и стигаха по диагонал до дясното му рамо. Животинските нокти се бяха врязали дълбоко в кожата, но не бяха стигнали до мускулната тъкан. Предницата на ризата му висеше на парцали като разкъсано знаме в червен и светлокафяв цвят. Той откъсна парчетата и попи с тях кръвта от раните си. Най-лесното щеше да бъде да припадне и да потъне в приятните дълбини на безсъзнанието. Изкушението беше силно, но той му устоя. Изправи се стабилно на крака с кристално ясно съзнание и започна да обмисля следващия си ход.

След минута се приближи до мъртвото куче, щракна запалката и я вдигна високо, за да го огледа. То лежеше на едната си страна, а до него бяха скупчени вътрешностите му. Вадички кръв се стичаха по пода по посока на невидимото място, откъдето се бе появило животното. Отвратителната гледка пропъди умората и болките на Пит, гняв и ярост го изпълниха с такава сила, че предпазливостта му за оцеляване бе изместена от пълното безразличие към опасностите и смъртта. Една мисъл изплува и се задържа в съзнанието му — да убие Бруно фон Тил.

Следващият му ход изглеждаше прост, абсурдно прост — незабавно да намери начин да излезе от лабиринта. Вероятността беше малка, рисковете — големи. Въпреки това той не допусна в ума си мисъл за провал. Думите на Фон Тил за следващия полет на жълтия „Албатрос“ не бяха оставили никакво съмнение в него. И той мислено започна да подрежда фактите и възможностите.