Средиземноморският храст

Сводестата решетка на лабиринта гледаше към входа на сцена на огромен амфитеатър. Масивната постройка отразяваше мъждукаща неземна светлина от белия блясък на звездите и луната, чийто съвършен диск се подаваше над тъмно планинско било. Архитектурата беше гръцка, но масивността на конструкцията издаваше римски стил. Театърът имаше кръгла сцена и близо четирийсет стръмни реда съединени седалки. Като се изключеха невидимите прелитания на нощните насекоми, амфитеатърът беше напълно пуст.

Пит навлече остатъците от униформата си, като превърза гърдите си с влажните и лепкави парцали от ризата си.

Само фактът, че е в състояние да ходи и да диша в топлия вечерен въздух, му вля нови сили. Беше успял да излезе от лабиринта, без да размотава кълбо като Тезей. Пусна на воля напиращия в него смях, чието ехо стигна до последния ред на амфитеатъра и се върна. Болката и изтощението бяха забравени, когато си представи лицето на Фон Тил при следващата им среща.

— Искате ли билет, за да видите това? — извика Пит към празната галерия. Изчака, развеселен от призрачната обстановка. Нямаше отговор, нито аплодисменти в тишината на топлата тасоска вечер. За миг си помисли, че вижда призрачна римска публика да го приветства, но облечените с тоги фигури изчезнаха безшумно сред белия мрамор, оставяйки Пит без отговор на самотната му покана.

Той вдигна поглед към звездите, обсипали кристално ясното небе, за да се ориентира. Полярната звезда му премигна дружелюбно в отговор, сочейки приблизителния север. Погледът на Пит описа пълен кръг по небето и тогава той разбра, че нещо не е наред. Съзвездието Бик и Плеядите трябваше да се намират над главата му. А бяха доста на изток.

— По дяволите! — изруга високо Пит и погледна часовника си. Беше 3:22. Само час и осемнайсет минути преди да се пукне зората. Близо пет часа му се губеха. Какво може да е станало, запита се той, къде е отишло това време? После проумя — явно е припаднал, след като се бе строполил на стълбището.

Вече нямаше нито минута за разтакаване. Бързо прекоси каменната сцена. От нея, на слабата нощна светлина, мярна малка пътечка, спускаща се по планинския склон, и затича по нея, за да изпревари слънцето.

8.

След около четиристотин метра стръмната пътека се разширяваше не точно в път, а в две успоредни бразди от автомобилни гуми. Следите криволичеха в мъчителна поредица от тесни завои. Пит продължи по тях в полутръс. Сърцето му биеше лудо от умора и напрежение. Беше ранен, макар и не сериозно, но беше загубил доста кръв. Какъвто и доктор да го срещнеше, щеше веднага да положи изтощеното му тяло в болнично легло.

Откакто излезе от лабиринта, в съзнанието му непрекъснато се задържаха картини на беззащитните научни работници и корабния екипаж на борда на „Първи опит“, безмилостно бомбардирани от „Албатрос“. Виждаше в пълни подробности как куршумите раздират плът и кости и оставят кървави следи по бялата боя на океанографския кораб. Касапницата щеше да е свършила, преди новите реактивни изтребители на Брейди Фийлд да са излетели, за да се опълчат срещу неприятеля. Тези и други видения пришпорваха Пит пряко силите му.

Той изведнъж се закова на място. Беше забелязал някакво движение в мрака напред. Свърна встрани от едва видимите коловози на пътя и се шмугна в гъста кестенова горичка, просна се по корем и залази към неочакваното препятствие. След малко се изправи и надникна над едно паднало изгнило дърво. На слабата светлина видя ясно очертанията на охранено магаре, вързано за един стърчащ скален блок. Самотното малко животно изправи едното си ухо, като чу приближаващите се стъпки на Пит, и измуча тихо и някак жално.

— Ти едва ли си отговорът на молитвите ми — усмихна се Пит, — но сиромасите нямат право на претенции. — Той отвърза животното, бързо направи груб оглавник от въжето, нахлузи го на муцуната му и яхна магарето. — Хайде, дий, муленце!

Животното не се помръдна.

Пит го сръга с пети в хълбоците. То пак не се помръдна. Пит отново го срита. Никакъв резултат.

Пит не знаеше нито една гръцка дума, знаеше само няколко имена. Може би трябва да подвикна името му, помисли си той. Това глупаво магаре сигурно е кръстено на някой гръцки бог или герой.

— Тръгвай, Зевс… Аполон… Посейдон… Херкулес. Да не би да си Атлас, а?

Магарето сякаш се бе превърнало в камък. Изведнъж на Пит му хрумна нещо. Той се наведе и погледна отдолу зад корема на животното. Не видя никакви външни мъжки белези.

— О, моите най-дълбоки извинения, прелестно, очарователно създание — замърка Пит в островърхите уши. — Хайде, моя прекрасна Афродита, хайде да вървим.

Магарето потръпна и Пит разбра, че е на прав път.

— Артемида?

Пак нищо.

— Атина?

Ушите щръкнаха, магарето обърна глава и погледна учудено Пит с големите си очи.

— Хайде, Атина, дий!

За голяма радост и облекчение на Пит Атина изри един-два пъти с едното предно копито и послушно закрачи по пътя.