Средиземноморският храст

Беше вече хладно ранно утро и росата започваше да овлажнява ливадите между дърветата, когато Пит стигна в покрайнините на Лиминас. Лиминас беше неголямо гръцко крайбрежно градче — неповторима смесица от съвременни къщи, построени на мястото на древен град, чиито останали развалини се издигаха тук-там сред по-новите керемидени покриви. Крайбрежната ивица бе вдадена навътре в селището във вид на назъбен полумесец, а пристанището — изпълнено с широкодънни дървени рибарски лодки. Подредени плътно една до друга, като изтеглени на брега китове, те представляваха живописна гледка, пропита с миризмата на солен въздух, риба и дизелово гориво. Навътре в белия пясък се издигаха редици от високи стълбове, на които бяха закачени като дълги огради миризливи кафяви рибарски мрежи. Зад тях минаваше главната улица на градчето, но затворените врати и прозорци на къщите не даваха никакви признаци на живот за омърляния Пит и неговото четириного превозно средство. Белите къщи с малки балкони приличаха на вдъхваща спокойствие картина, обляна от лунна светлина, картина, нямаща нищо общо със събитията, довели Пит до селището.

На един тесен кръстопът Пит слезе от магарето и го върза за стълб с пощенска кутия. После извади от портфейла си банкнота от десет американски долара и ги пъхна в оглавника на животното.

— Благодаря ти за возенето, Атина. Задръж рестото.

Той потупа сърдечно животното по заобления мек нос, подръпна нагоре опърпаните си панталони и закрачи уморено по улицата, водеща към брега.

Докато вървеше, се оглеждаше за телефонен кабел, но не видя такъв. По улиците нямаше никакво движение — нито на коли, нито на хора. Зърна подпрян на една ограда велосипед, но се чувстваше толкова изтощен, че не можеше и да си помисли да върти педали цели единайсет километра до Брейди Фийлд.

Светещите стрелки и цифри на часовника му „Омега“ показваха 3:59. След четирийсет и една минути още една гореща зора щеше да се пукне над острова. Оставаха му четирийсет и една минути, за да предупреди Гън и хората на борда на „Първи опит“ за задаващата се опасност. Пит погледна към морето и извитата крайбрежна ивица на острова. Ако до Брейди Фийлд по суша са единайсет километра, в такъв случай по права линия по водата ще са само шест. Не му оставаше никакво време да се разтакава, просто трябваше да открадне лодка. Защо не? Щом отвлякох магаре, колко му е да задигна и една лодка, заключи той.

След няколко минути намери една очукана плоскодънна рибарска лодка с едноцилиндров бензинов мотор, покрит с ръжда. Отне му доста ценно време, докато я запали. Най-накрая моторът се закашля веднъж-два пъти и запърпори. Капнал от умора, плувнал в пот, той се наведе, преряза котвеното въже с вярното си десертно ножче и потегли на заден ход. Старата малка лодка с олющена боя излезе от пристанището, завъртя се на сто и осемдесет градуса и покрай стария римски вълнолом пое към открито море.

Стиснал здраво с ожулените си до кръв ръце румпела, Пит подаде пълна газ, достигайки вероятно максимална скорост от седем възела.

Измина половин час — безкраен промеждутък от време под безоблачно небе и светлеещ източен хоризонт, а лодката продължаваше да пухти покрай острова. Пит имаше чувството, че тя напредваше мъчително бавно. И все пак всеки изминал метър го приближаваше до „Първи опит“. От време на време се улавяше, че задремва с клюмнала върху гърдите глава, сепваше се и отваряше очи. Полагаше неимоверни усилия да държи будно замъгленото си съзнание.

В един момент зачервените му от умора очи зърнаха ниска сива форма оттатък следващото малко парче суша, вдадено навътре в морето. Разстоянието дотам беше не повече от километър и половина. Разпозна светлините на носа и кърмата, сигнализиращи за спрял на котва кораб. Първите лъчи на слънцето вече осветяваха небето и силуетът на „Първи опит“ се очертаваше ясно на фона на източния хоризонт — първо надстройката, после крана и антенната мачта и накрая безразборните купчини от научна апаратура, пръснати по палубата.

Пит заговори с висок глас на стария мотор, молейки го да увеличи оборотите. Единичният цилиндър хлопаше и пукаше в отговор. Надпреварата със зората беше към своя край.

Горещата оранжева топка на слънцето едва беше подала заобления си връх, когато Пит рязко намали скоростта, избута ръчката за газта назад и зави тромаво към корпуса на „Първи опит“.

— Здравей, корабче! — извика уморено Пит, неспособен да се движи от умора.

— Ей, тъпанар! — разнесе се гневен глас. — Не виждаш ли къде караш? — Лице в сянка се надвеси над перилото и се взря в лодката, която с тъп удар се блъсна в корпуса на кораба. — Следващия път ни уведоми, че идваш, та да ти изрисуваме мишена върху борда.

Въпреки напрежението и силните болки от раните си, Пит не можа да не се разсмее.

— Не ми е до шеги в този ранен час. Престани да остроумничиш и слез да ми подадеш ръка.

— От къде на къде? — Наблюдателят напрегна очи в сумрака. — Кой, по дяволите, си ти?

— Пит съм и съм ранен. Хайде, побързай, човече.

— Наистина ли сте вие, майоре? — изуми се наблюдателят.