Средиземноморският храст

Пит, който се преструваше на уморен и отегчен турист, седна отстрани на първото стъпало и изчака и последният човек от върволицата да стъпи на най-горната площадка на стълбите и да изчезне от поглед. Часовникът му показваше четири и половина. Точно три часа, откакто той и Джордино напуснаха „Първи опит“ и безгрижно тръгнаха да се разхождат из Лиминас, присъединявайки се към туристическата група. Сега той и Джордино — ниският капитан, който нетърпеливо крачеше до него по каменния под, стискайки в ръка малка пътна чанта — изчакаха още няколко минути, за да са сигурни, че обиколката ще продължи и без тях. Като се увери, че отсъствието им не направи впечатление, Пит безмълвно направи знак на приятеля си и посочи входа за сцената на амфитеатъра.

За стотен път Пит, раздразнен от превръзката си на гърдите, си помисли за корабния лекар и се усмихна. Лекарят, както и Гън категорично му забраняваха да слезе от кораба, за да се върне във вилата на Фон Тил. Но когато Пит им заяви, че ако се наложи, ще се бие с целия корабен екипаж и с плуване ще стигне до Лиминас, възрастният лекар отстъпи и ядосан напусна каютата му. Засега единственият му принос за предварителното разузнаване на черния вход на вилата беше, че почерпи Джордино с вино в една малка таверна, където бяха седнали да убият времето, докато чакаха да започне туристическата обиколка. Този път беше оставил Джордино да ругае и се поти, докато запали мотора на разнебитената плоскодънна лодка и пак Джордино я върна в пристанището на Лиминас. За щастие липсата на старата лодка не бе забелязана — нямаше разгневен собственик или полицай, който да чака на брега, за да накаже американските пирати за кражбата. Връзването на лодката на мястото й и изминаването пеша на разстоянието до главната улица на града отнеха само няколко минути. Пит, макар и убеден, че е губене на време, накара Джордино да се отклонят малко от пътя, за да провери дали Атина стои все още вързана за стълба с пощенската кутия. Магарето го нямаше, но на една от сградите на отсрещната страна на тясната улица висеше реклама на английски език на Гръцката национална туристическа организация. Останалото беше просто: да се присъединят към група, чиято обиколка включваше разглеждане на амфитеатъра. Смесването им с туристи им предоставяше великолепно прикритие, за да стигнат до лабиринта, откъдето да влязат незабелязано в убежището на Тил.

Джордино обърса с ръкава на ризата потното си чело и рече:

— Не ми се струва разумно да проникваме вътре по светло. Не може ли да изчакаме да се стъмни, както правят всички уважаващи себе си крадци?

— Колкото по-скоро притиснем Фон Тил в ъгъла, толкова по-добре — отвърна рязко Пит. — Ако е излязъл вън от себе си, когато е научил за свалянето на „Албатрос“ тази сутрин, последното нещо, което ще очаква, е да му се яви един възкръснал Дърк Пит посред бял ден.

Джордино не пропусна да види мъст в погледа на Пит. Спомни си колко бавно и мъчително вървеше Пит по стръмните пътеки между руините, без нито веднъж да се оплаче. Спомни си и за безнадеждността, която се бе изписала по лицето му, когато Гън съобщи за мистериозното изчезване на самолета. Имаше нещо заплашително в мрачните черти на лицето му. Джордино се запита дали Пит действаше, подтикван от чувство за дълг, или от непреодолим импулс за отмъщение.

— Сигурен ли си, че това е начинът. Няма ли да е по-просто, ако…

— Това е единственият начин — прекъсна го Пит. — „Албатрос“ не е бил изяден от акулите, а е изчезнал, без да остави никаква следа, дори един болт. След като знаем самоличността на пилота, нямаме друг избор, освен да претърсим вилата.

— Аз продължавам да смятам, че трябваше да повикаме отряд от въздушната полиция — каза Джордино с навъсено лице — и да нахлуем направо през предната врата.

Пит го погледна, после вдигна поглед над рамото му към горната площадка на стълбите. Знаеше как точно се чувства Ал Джордино, защото и той самият се чувстваше по същия начин — обезпокоен, несигурен, хващайки се за сламката с надеждата да получи отговор, независимо дали ще е изчерпателен, на странните събития от изминалите няколко дни. Много зависеше от следващия час — щяха ли да успеят да влязат във вилата, щяха ли да намерят доказателства, уличаващи Фон Тил, щеше ли Тери да се окаже съучастничка във все още неизвестния план на чичо си. Пит отново хвърли поглед към Джордино и видя решителност в кафявите очи, в извивката на устните, в ръцете му, видя всички признаци на пълна мисловна концентрация, концентрация върху вероятните опасности, които ги чакаха. Нямаше по-подходящ човек от него да е рамо до рамо с теб, когато шансовете за успех са нищожни.