Средиземноморският храст

Без да се помръдва и без дума да изрече, Пит остана като закован за пода. Стоя така, както се стори на Джордино, цяла вечност и наблюдаваше като втрещен заспалата на дивана Тери. Но не беше цяла вечност, а само пет секунди, преди да предприеме действия.

Тери лежеше свита на кълбо, подпряла глава на страничната облегалка; косата й се спускаше почти до пода. Беше облечена с дълъг червен халат, през който леко прозираха двата розови кръга на гърдите й и тъмният триъгълник под корема й. Пит извади бързо носната си кърпа и я напъха в устата й, преди да се е събудила. После изпъна ръцете й нагоре, издърпа подгъва на халата върху главата й и така завърза на възел краищата му около ръцете й, че я направи напълно беззащитна. Тери се събуди напълно, но беше вече късно. Преди да разбере какво става, тя бе грубо метната върху рамото на Джордино и изнесена на ярката светлина навън.

— Ти май напълно откачи — измърмори Джордино, когато стигнаха стълбището. — Целият този труд, за да зяпаш някаква си играчка и да отмъкваш проститутка.

— Млъквай и търчи — сопна му се Пит, без да се обръща. Открехна с крак вратата за към тунела и пропусна Джордино да мине пръв с ритащия си товар. После избута вратата на мястото й и постави обратно щифтовете в пантите.

— Защо си правиш труда да поставяш вратата на мястото й? — попита нетърпеливо Джордино.

— Стигнахме дотук, без никой да ни забележи — отвърна Пит и вдигна пътната чанта. — Искам да държа в неведение Фон Тил възможно най-дълго. Бас ловя, че е видял доказателство за раните ми, след като кучето ме нападна и сигурно си мисли, че продължавам да се лутам някъде из лабиринта, докато кръвта ми изтече.

Пит се обърна и тръгна напред, насочвайки лъча на лампата ниско, за да може Джордино, пъшкайки под товара си, да вижда къде стъпва. И те поеха по обратния път. Стъпките им отекваха в тъмнината по твърдия под с особен глух звук.

Стиснал здраво водолазната лампа и малката пътна чанта, със странно пърхане в стомаха, Пит вървеше със стегната, бърза крачка, без предишния страх от неизвестното, само с необяснимото усещане за буца, заседнала под лъжичката му, и с вярата, че е постигнал нещо, което бе мислил почти за невъзможно. Аз съм на пътя на тайната на Фон Тил и държа в ръцете си племенницата му, повтаряше си Пит. Но на какво се дължи това лошо предчувствие?

След не повече от пет минути те стигнаха стълбището. Пит се отдръпна, осветявайки стълбите, и даде път на Джордино да се изкачи пръв. После се обърна и насочи лампата към вътрешността на тунела, за да му хвърли последен поглед. Лицето му помръкна при мисълта колко ли мъже, а и жени също, изтезавани тук, са могли да избягат от този ад. Едно е сигурно: никой никога няма да узнае пълната история на този лабиринт. Само призраците на онези, чиито тела отдавна са се превърнали в прах, витаеха наоколо. После той се обърна и заизкачва стълбите за последен път. С огромно облекчение видя отново слънчевата светлина от горната площадка. Не обърна внимание, че Джордино стои странно смълчан с Тери все още на рамото му. Тъкмо понечи да се промуши пръв през решетката и чу висок подигравателен смях, идващ откъм свода.

— Моите поздравления, господа, за необичайния ви вкус към сувенири. Аз обаче чувствам за мой патриотичен дълг да ви уведомя, че кражбата на ценни предмети от исторически обекти се наказва строго от гръцките закони.

11.

Пит така се стресна, че замръзна на място с единия крак вън, с другия вътре в тунела. После хвърли по стълбите зад гърба си водолазната лампа и пътната чанта и замижа, докато очите му привикнат на ярката светлина. Виждаше само размазана безформена фигура, която се отдели от ниската каменна стена и застана пред него.

— Ама ние… ние не сме крадци — запелтечи Пит, преструвайки се на селски идиот.

Отново последва силен смях и се оказа, че неясната фигура е екскурзоводът от Гръцката национална туристическа организация, захилен до уши под големите си мустаци, стиснал здраво в мургавата си ръка деветмилиметров автоматичен пистолет „Клисенти“, чиято цев бе насочена право в сърцето на Пит.

— Не сте крадци, а? — присмя се екскурзоводът на безгрешен английски. — А какви сте тогава? Похитители?

— Не, не — възрази Пит, насилвайки гласа си да трепери. — Ние сме само двама самотни моряци. В отпуск сме и слязохме да се позабавляваме на чужда земя — той намигна и се усмихна съучастнически, — нали разбирате.

— Да, много добре разбирам. — Усмивката му остана непроменена, като препарирана. — Тъкмо затова сте арестувани.

Пит почувства как стомахът му се сви на топка, устните му пресъхнаха. Божичко, очертава се спънка, надхвърляща далече опасенията ми, помисли си той. Тя може да сложи край на всичко. Щеше да последва процес и екстрадиране от страната. Той продължи да придава глупав, тъп израз на лицето си. После пристъпи крачка напред от решетката и вдигна безпомощно ръце.