Средиземноморският храст

— Май няма да мога да изляза с теб на глава — каза Пит тихо. — Тук е гръцка територия. Ние нямаме никакво право да нахлуваме в частна собственост. Не искам и да си помисля какви проблеми ще навлечем на правителството ни, ако разбием вратата на Фон Тил. А при сегашното положение, ако бъдем заловени от гръцките власти, ще се правим на моряци от „Първи опит“, попрекалили малко с алкохола, и ще твърдим, че сме се отклонили в подземната галерия по време на туристическата обиколка, за да поспим и да изтрезнеем. Те ще повярват, няма причина да не повярват.

— Затова ли не сме въоръжени?

— Позна! Ще трябва да поемем този риск, за да не изпаднем в затруднено положение. — Пит се спря пред ронещия се свод. На дневна светлина желязната решетка изглеждаше по-различна, не чак толкова масивна и неподатлива. — Това е мястото — каза той, като неволно изчегърта с нокът петно засъхнала кръв от една от ръждясалите пръчки.

— Промъкнал си се оттук? — не можеше да повярва Джордино.

— Фасулска работа беше — усмихна се до уши Пит. — Просто още едно от многото ми подобни завоевания — каза той и усмивката му бързо изчезна. — Хайде, че нямаме много време. Следващата група ще мине оттук след четирийсет и пет минути.

Джордино се приближи до решетката и след секунди се превърна в човек, вглъбен в изпълнението на трудна и рискована работа. Той отвори малката пътна чанта и внимателно започна да вади съдържанието й, като го подреждаше старателно върху стара хавлиена кърпа. После бързо закрепи с лепилна лента две малки взривни устройства за една от металните пръчки и свърза жиците с детонатор. Хвърли последен одобрителен поглед върху ръчната си изработка, която му отне не повече от шест минути, и направи знак на Пит да се измести на по-безопасно разстояние до една ниска и широка каменна стена. След това и той го последва, като отстъпваше бавно назад и размотаваше жиците, водещи от детонатора към зарядите. Пит го хвана за лакътя и го попита:

— Колко далече ще се чуе взривът?

— Ако съм си свършил добре работата, едва ли ще се чуе по-силно от детска пушка с тапа, гръмнала от трийсет метра разстояние.

Пит стъпи върху най-ниската част на стената и бързо огледа пространството в полукръг. Не видя никакво човешко присъствие и кимна ухилен на Джордино.

— Надявам се, че влизането през служебния вход без покана няма да е под достойнството ти.

— О, не, ние, Джординови, сме хора с широки възгледи — отвърна също захилен приятелят му.

— Е, правим ли го?

— Щом настояваш.

Двамата приклекнаха до древната стена и се хванаха за напечените от слънцето каменни блокове, за да поемат ударната вълна. После Джордино завъртя малкия пластмасов превключвател на детонатора.

Дори на късото разстояние от три-четири метра от тях взривът се чу така, сякаш просто нещо тупна. Никаква ударна вълна не разтресе земята, никакъв черен облак дим или пламъци не избълваха, никакъв звук не проглуши тъпанчетата им. Само леко тупване на нещо неопределимо.

В слегналата се от очакване тишина двамата скочиха на крака и се затичаха към желязната врата. Омотаните около двата заряда лепилни ленти бяха разкъсани и тлееха, изпускайки остър мирис. Тънко стълбче дим между пръчките на решетката се виеше нагоре като змийска опашка и се стопяваше във влажния мрак на вътрешността на тунела. Решетката обаче стоеше непокътната на мястото си.

Пит погледна почуден Джордино.

— Взривното вещество ли е било малко?

— Напротив — отвърна уверено Джордино, — зарядите бяха напълно достатъчни по размер за тази работа. Ето виж. — Той ритна силно пръчката; тя не помръдна. Той пак я ритна, този път по-силно. Горният й край се откъсна, изви се навътре и пръчката се наклони до хоризонтално положение. Напрегната усмивка разкри бавно зъбите на Джордино. — А сега за следващия ми номер…

— Остави — прекъсна го рязко Пит. — Давай да влизаме. Трябва да стигнем до вилата и да се върнем навреме, за да се присъединим към следващата група.

— За колко време ще стигнем дотам?

Пит вече се промушваше през отвора на решетката.

— Снощи ми отне осем часа, докато изляза, но сега ще бъдем там само след осем минути.

— Но как? Имаш ли план на подземието?

— Имам нещо по-добро — отвърна Пит с мрачно лице и посочи пътната чанта. — Извади оттам лампата.

Джордино бръкна в чантата, извади голяма жълта лампа с диаметър близо петнайсет сантиметра и я промуши през решетката.

— Каква е тази грамадна лампа?

— Водолазна, с алуминиев кожух, водоустойчив до дълбочина двеста седемдесет и пет метра. Е, ние няма да се гмуркаме, но ще използваме силния й и дълъг лъч. Затова я взех от кораба.

Джордино не каза нищо повече, само сви рамене и също се промуши през решетката.

— Чакай малко да прибера уликите. — Джордино отви с късите си дебели пръсти разкъсаните лепилни ленти и покри обгорелите останки с купчина камъни.

Пит насочи лъча на лампата към тъмната вътрешност на тунела.

— Огледай земята. Виждаш ли защо не ми е нужен план на лабиринта?