Средиземноморският храст

Мощният лъч освети прекъсната следа от засъхнала кръв, водеща надолу по стръмните стълби. На няколко места червените петна бяха пръснати във вид на гроздове, разделени един от друг с малки кръгли капки. Пит потръпна, докато слизаше, но не толкова от вида на собствената си кръв, а от внезапната промяна на температурата. Навлезе в тунела със стегната крачка, осветявайки пътя си с лампата. Чувството на самота и страхът му, които го владееха предишната вечер на това място, вече ги нямаше. Сега до него беше Джордино, верният му приятел от дълги години, целият изтъкан от мускули. Само да посмее някой или нещо да го спре този път!

Пит вървеше с наведена глава и не откъсваше поглед от тъмните червени следи. На кръстопътищата се спираше за миг, проучвайки кървавите петна. Ако те навлизаха навътре в тунела и после се връщаха, значи тунелът беше задънен и той продължаваше натам, накъдето следите бяха единични. Тялото го болеше, периферното му зрение беше замъглено. По едно време се препъна и щеше да падне, ако Джордино не го беше хванал под мишница.

— По-полека, Дърк. Още не си в състояние да се правиш на американски герой.

— Още малко остава — каза Пит задъхан. — Кучето трябва да лежи след втория завой.

Но кучето го нямаше там. Само засъхнали кървави локви бяха останали на мястото, където огромното бяло животно беше намерило смъртта си. Пит се загледа безмълвно в тях. Макар и слабо, сред миризмата на мухъл в усойния тунел се долавяше и миризма на кръв. В съзнанието му ярко се съживиха моменти от нападението: светещите очи на кучето, скокът му в тъмнината, ножът, потъващ в топлата плът и смразяващият предсмъртен животински вой.

— Да вървим — рече Пит и забрави за умората си. — Входът за вилата е само на двайсетина метра оттук.

Пит престана да гледа кървавата следа. Този тунел му беше добре познат и той можеше да върви дори без светеща лампа.

Изведнъж светлинният лъч се заби в масивната врата, очертавайки върху нея ярко кръгло петно.

— Стигнахме — съобщи Пит, поемайки си мъчително въздух.

Джордино се доближи до вратата и коленичи, за да я огледа. Пръстите му веднага заопипваха тънкия процеп, разделящ вратата от касата.

— По дяволите! — изсумтя той.

— Какво има?

— Заключена е с голямо плъзгащо се резе отвътре. А не разполагаме с инструмент, с който да го избия от тази страна.

— Опитай да я отвориш откъм пантите — измънка Пит и насочи лъча към другата страна на вратата.

Още преди да се доизкаже, Джордино беше извадил от чантата къс заострен лост и вече избиваше дългите ръждясали щифтове. После ги сложи внимателно на земята и се отдръпна, за да остави Пит да отвори вратата. Пит я побутна и тя се открехна безшумно. Тогава той провря глава в разширяващата се пролука и бързо обходи с поглед наоколо. Не видя никого, не чу нищо, освен собственото си дишане.

Отвори я възможно най-широко и излезе на балкона, примигвайки от ярката слънчева светлина, после изкачи тичешком стълбите. Знаеше, че Джордино е по петите му. Вратата към студиото беше отворена, пердетата се издуваха навътре от западния бриз, полъхващ откъм морето. Той залепи гръб за стената и се ослуша за гласове. Минаха секунди, половин минута. Студиото беше смълчано. Сигурно няма никого в къщата, помисли си той, или ако има, всички са мъртви. Пит си пое дълбоко въздух и пристъпи навътре.

В студиото нямаше никого. В него нищо не бе променено, откакто Пит беше тук. Погледът му се спря върху модела на подводницата и той се приближи да го разгледа отблизо. Беше направен от черен махагон, който имаше блясък на сатен. Всеки детайл изглеждаше толкова истински, че сякаш всеки момент от люковете на оръдейната палуба щяха да изскочат миниатюрни подводничари. Отстрани на командната кула беше изписано U-19. Подводница от същия клас беше торпилирала „Лузитания“, спомни си той.

Пит рязко се обърна, когато пръстите на Джордино се забиха дълбоко в рамото му и главата му се доближи до неговата.

— Струва ми се, че чух нещо — прошепна той съвсем тихо.

— Къде? — попита Пит също шепнешком.

— Не знам. — Джордино наклони глава на една страна и се ослуша, после сви рамене. — Може би само ми се е счуло.

Пит върна вниманието си към модела на подводницата.

— Помниш ли номера на подводницата от Втората световна война, която потънала тук?

Джордино се замисли.

— Ами… да. U-19. Защо питаш?

— После ще ти обясня. Хайде, Ал, да изчезваме оттук.

— Ама ние току-що дойдохме — възрази Джордино.

Пит потупа модела.

— Намерихме това, което търсихме за… — Той изведнъж млъкна, замръзна на място и напрегна слух, като направи знак на Джордино също да замълчи.

— Не сме сами — прошепна едва чуто той. — Да се разделим. Ти иди покрай втората колона до другия край на стаята, а аз ще вървя покрай прозорците.

Джордино кимна. Дори вежда не повдигна.

След минута двамата се срещнаха зад дълъг диван с висока облегалка, клекнаха отзад и надникнаха над него.