Съучастници

Когато майка ѝ почина, Кейт бе изпаднала в депресия. Никога преди не се бе чувствала толкова потисната. Родителите ѝ я бяха изучили, бяха ѝ платили колежа, после и правния факултет. По онова време майка ѝ криеше от нея, че е болна от рак. Не искаше дъщеря ѝ да пропилява годините си в тревоги и да се измъчва от наближаващия край. Освен това бе държала Кейт никога да не научи за избора, който е направила. Здравната застраховка нямаше да покрие всичките ѝ сметки за лечение, затова трябваше да реши: да плати за следването на Кейт или за химиотерапията, която щеше да удължи живота ѝ. За майка ѝ това не беше труден избор. Нейният живот беше Кейт. Баща ѝ разбираше и подкрепяше решението на съпругата си. И всеки ден, когато Кейт практикуваше професията си на адвокат, тя изплащаше дълга си към своята майка. С всяко дело, което печелеше за някоя жертва; с всяка сутрин, когато си обличаше костюм, за да отиде в съда; с всеки телефонен разговор с баща ѝ този дълг трябваше да намалява, а чувството ѝ на вина да отслабва.

Това никога не се случи.

А сега бе отвлечена от някакво чудовище и затворена в тази дупка.

За това ли майка ѝ бе пожертвала години от живота си? Години, които може би щяха да са добри. Защото когато дните ти са преброени, всеки миг, всяка усмивка, всяка прегръдка, всяка целувка имат значение.

Кейт избърса лицето си с длани и прокара пръсти през мократа си от пот коса. Стисна зъби и се изправи въпреки болката в краката, ръцете и гърба си.

Ако не можеше да избута плочата от средата или от едната ѝ страна, трябваше да се опита от ъгъла. Тя премести стола в десния преден край на канала; квадратната седалка пасна почти идеално в правия ъгъл.

Този път стъпи на стола със свити колене. Когато започна да се изправя, главата ѝ докосна стоманената плоча още докато беше приклекнала. Тя долепи брадичка до гърдите си и опря рамене в плочата, като се подпираше с длани на коленете си.

Три пъти си пое дълбоко дъх. Прошепна молитва за майка си.

И натисна.

Плочата помръдна.

Тя я остави да падне. Пое още въздух в дробовете си. Беше я повдигнала, но едва-едва. Нужно ѝ беше нещо, което да пъхне между бетона и плочата, за да я наклони на една страна. Слезе от стола и хвана широката летва, която служеше за облегалка, а с другата си ръка — вертикалната летва, и започна да клати облегалката, за да я изтръгне.

Щеше да се измъкне от тук.

Изведнъж замръзна.

Отвори се и се затръшна метална врата. По пода закънтяха стъпки.

Той идваше.

48. Пясъчния човек

Пясъчния човек отключи масивния катинар на тежката желязна верига, промушена през двете крила на портата на изоставеното автобусно депо в Кони Айланд. Преди въвеждането на автобусни маршрути през 1955 г. пътниците се бяха возили с трамваи, които се нуждаеха от много поддръжка. Когато най-после отстъпиха място на автобусите, те също искаха поддръжка — може би дори повече от трамваите.

Колкото по-модерни ставаха автобусите, толкова повече се модернизираха операциите по поддръжката им. Това депо не принадлежеше към Системата на обществения транспорт, а беше на частна компания. Той го купи чрез куха фирма под претекст, че придобива земи за застрояване. Само че фирмата му нямаше намерение да застроява тези земи. Просто ги задържаше в очакване цените на недвижимите имоти да скочат. А междувременно разполагаше изцяло с мястото. Беше закътано, никой не му търсеше сметка колко шум вдига, кой влиза в него, какво внася и изнася. В тази част на квартала нямаше къщи и хора, само промишлени сгради и спедиторски фирми. След пет следобед улиците се изпразваха от коли и камиони до пет на следващата сутрин.

Той влезе и затвори вратата след себе си. Депото побираше четири автобуса и имаше четири канала. Върху първия, право напред, беше поставена стоманена плоча. Точно в средата ѝ имаше желязна количка с инструменти за допълнителна тежест. Сградата, в която се помещаваше депото, беше построена през 80-те години на XIX в., когато дървото все още било по-евтино от стоманата. Покривът беше от огромни кръстосани греди. Някои бяха паднали на земята. Дървото се разпадаше от само себе си. Най-вече от дясната страна, близо до двете ролетни врати в този край. Не беше изгнило, а проядено от дървояди.

Този специфичен вид дървояди, наричани бръмбари оплаквачи, бяха разрушили покрива. Той ги виждаше, особено нощем, като черни капчици дъжд, които се стичаха по старите дъбови греди. Бяха хиляди.

Приближи се до покрития канал. Почука върху стоманената плоча с върха на ботуша си.

Заслуша се.

Чуваше я там долу. Задъхана от страх. И още нещо. Краката ѝ, които се движеха.

Беше успяла да се освободи от стола. Друго не бе и очаквал от нея.

Пясъчния човек извади от чантата си бутилка вода, сандвич с шунка и няколко десертни блокчета. Сигурно беше изгладняла. И жадна.

Той удебели гласа си, свали го с една октава. Това му помагаше. Хората реагираха на заповедническия тон.

— Ще ти дам малко храна и вода. Ако се опиташ да излезеш, ще ти причиня болка. Разбираш ли, Кейт?