Съучастници

Родителите ми починаха. Нямам братя и сестри. Откакто с Даниъл живеехме заедно, виждах все по-рядко приятелките ми. Той все ме насърчаваше да им ходя на гости — да си правим „момичешки партита“, както им викаше, но те постепенно изчезнаха от живота ми. Клеър, Ванеса, Сюзън — всички още живееха в Ню Йорк. Все в същите мизерни апартаменти. И работеха на същите мизерни места. Щом ме видеха да се задавам с моята „Тесла“, лицата им посърваха. Когато плащах вечерята или сметката в бара, нещо ги ядеше отвътре. Нищо не казваха, но то си личеше по насилените им усмивки и сухите благодарности. Между нас беше забит клин. Парите не ме бяха променили, но нещата вече не бяха същите. Скоро те спряха да ми се обаждат. Не исках да се чувстват неудобно, опитах се да поговорим, особено с Клеър. Тя каза, че за нея няма разлика и ѝ е приятно да се срещаме. Но аз виждах, че отношението ѝ е различно. Усещах го.

Даниъл нямаше приятелски кръг. Не и в истинския смисъл на думата. Ходехме на филмови премиери, на благотворителни балове, коктейли, галавечери в клуба му — на такива места, за които само бях мечтала и виждала единствено по телевизията. Но хората там не бяха наши приятели. Те се появяваха на тези събития, за да бъдат видени и да се запознаят с други хора, които им се струваха с власт и влияние.

Нямаше с кого да говоря за това. Не и с приятелките ми във всеки случай.

Затова позвъних на един човек, на когото знаех, че мога да доверя тайната си. Той ми беше казал, че мога да му се обаждам по всяко време. Умееше да пази тайна, защото това му беше работата.

Кантората на Ото приличаше на галерия, предлагаща произведения на изкуството за богати клиенти. Мебелите в чакалнята бяха старинни и много красиви. Не се налагаше да чакам дълго, преди секретарката да ме покани в кабинета му. Стените бяха покрити с дъбова ламперия и старинни библиотеки, тук-там светеха елегантни лампи със зелени абажури, а на бюрото имаше красива орехова кутия със скъпи пури.

Отначало Ото разговаряше предпазливо с мен в отсъствието на Дани. Спомена нещо за възможен конфликт на интереси, понеже Дани му беше клиент. Казах му, че е важно да знае и това за Дани. Казах му, че трябва да споделя с някого — че не съм в състояние да тая повече истината в себе си.

Може би го трогна треперенето на гласа ми, докато говорех, умолителният ми тон. Или изражението на лицето ми. Каквото и да беше, Ото свали маската на адвокат, пресегна се през бюрото и хвана ръцете ми.