Съучастници

Попита ме дали Дани ме бие. Вероятно бе чувал достатъчно истории от свои клиенти, водил бе достатъчно дела, за да усети почти мигновено тайните, които хората пазят в себе си.

Аз му разказах. Всичко му разказах. За късните прибирания. За полицая, дошъл у дома. Как Дани го излъга и после ме накара и аз да излъжа. За вана, който дори не подозирах, че съществува. За душовете, които вземаше в малките часове на нощта. За обиците, които ми подари, и снимката на Маргарет Шарп със същите обици. За двата пръстена и как за пръв път бе пуснал пералня… в три часа сутринта.

Долната му челюст увисна, но нищо не излизаше от устата му. Виждах възможни реакции да се гонят по лицето му като картинките на слот машина и докато се чудеше какво да каже и как да го каже, челюстта му висеше. Облиза устни.

Забелязах, че онова, което му бях разказала, го удари право в стомаха. Но още не го беше осмислил. Още не. Защото ми каза, че не вярва Дани да е убиец. Аз отговорих, че само преди месец и аз не бих го повярвала, но оттогава са се събрали твърде много неща, които не мога да игнорирам. Казах му, че вероятно съжителствам с убиец.

Извадих този дневник и му казах да сравни датите, когато Дани ми е подарявал бижута след нощни отсъствия — падаха се след всяко убийство на Пясъчния човек. Това накара Ото отново да се замисли.

Попита ме дали искам да се обърна към полицията. Аз исках да разбера какво мисли той по въпроса — бях отишла да се посъветвам с него. Каза, че не знае как да постъпи заради предбрачното ми споразумение. В него имаше клауза за взаимно уважение — по същество, ако отправех към съпруга си необосновани обвинения, щях да загубя правото на подялба на семейното имущество при развод.

Казах на Ото, че ме е страх и не знам какво да правя. Не можех да спя, не можех да мисля за нищо друго. Това ме влудяваше.

Той стана, излезе иззад бюрото. Сложи ръце на раменете ми и направи всичко по силите си да ме утеши, като шепнеше тихо и разтриваше ръцете ми. До стената зад него имаше старинен махагонов стол, той го взе, премести го до моя и седна.

Опитваше се да ме успокои. Чувствах се като глупачка. Глупачка, страхливка и егоистка. Извадих от джоба си носна кърпичка и избърсах сълзите си. Казах му, че като погледна сега съпруга си и се запитам дали е убил всички тези хора, не знам отговора. Просто не го знам. Не можех повече да живея така.