Съучастници

Това ме дразнеше. Както и останалите, с изключение на Блох, която беше прекалено изтощена, за да забелязва такива неща или да ѝ пука. Водеше битка с клепачите си, която губеше. От време на време се унасяше, но само за няколко секунди. Щом главата ѝ клюмнеше, отново отваряше очи и битката се възобновяваше с нова сила.

— Искате ли кафе, господин Лейк? — попита Денис.

— Имате ли лимони? Малко гореща вода с лимонов сок ще ми дойде добре.

— Не купуваме лимони — каза Денис. — Имаме само кафе.

— Какво ви е кафето?

Денис никога преди не бе чувала този въпрос. Тя знаеше всички индекси и сигнатури, които трябваше да се поставят върху съдебните документи по гражданските и наказателните дела, и можеше да изрецитира наизуст пълните текстове на наказателния и наказателнопроцесуалния кодекс, изобщо беше най-квалифицираната секретарка на правна кантора в Манхатън. Знаеше всичко. Но не знаеше какво кафе имаме.

— Мляно — отвърна тя.

— Да, но дали е органично?

— Купуваме го вакуумирано.

— Къде е расло?

— На кафеено дърво.

— Добре, но има ли сертификат за етично производство? Да не е използван детски труд? И в коя страна е отгледано? Колумбия, Бразилия, Индонезия…

— Мисля, че съм го отгледала в задника си.

— Денис! — обадих се аз.

— Искате ли кафе или не, господин Лейк? Купувам го от „Таргет“ с пари от служебната каса.

— Няма нужда, благодаря.

— Аз бих изпил едно кафе, Денис — каза Хари.

Кларънс седеше в краката му и го гледаше. Той го погали и се усмихна.

Остър електронен звук изригна от телефона, изпълни помещението и всички изведнъж се изправиха като наелектризирани на столовете си, а аз протегнах ръка към слушалката. Денис ме изпревари и я грабна.

— Адвокатска кантора „Флин и Брукс“ — каза тя. Лицето ѝ беше озарено от очакване и надежда.

В следващия миг надеждата се изтри от чертите ѝ и раменете ѝ се прегърбиха.

— Господин Пелтие — обяви тя.

Взех слушалката.

— Еди, долу съм. Звънях по интеркома. Тя обади ли се?

— Някой да пусне Ото да влезе — казах аз. После в слушалката: — Сега ще ти отворим. Съжалявам, не сме те чули, защото всички сме в кабинета ми и чакаме да се обади.

Денис стана и излезе от стаята. Малко след това чух бръмченето на интеркома и отварянето на вратата. После хилядадоларовият костюм на Ото и одеколонът му изпълниха помещението.

— Съжалявам, не исках да ви заемам линията. Изобщо не исках да ползвам телефона. Не и откакто ФБР се забавляваха за наша сметка — каза той.

— Няма проблем, намери си стол.

— Не, няма да се заседявам. Знам, че всъщност не би трябвало да съм тук, като се има предвид, че съм свидетел на обвинението.

— Всичко е наред — успокои го Хари. — Както вече говорихме, ако не обсъждаш показанията си с нас, не би трябвало да има проблем. Как я караш?

Едва тогава забелязах тъмните кръгове около очите на Ото. Не може да носиш на плещите си толкова време случай като този и това да не остави отпечатък върху теб. Дори най-циничните адвокати не могат да не приемат лично нещата, когато нечий живот е заложен на карта. Това ми се искаше да вярвам и за Ото. Макар да бях сигурен, че и мисълта да загуби един милион долара адвокатски хонорар също му се е отразила. Кари нямаше как да му плати, ако изчезнеше завинаги.

— Добре съм. Исках само да разбера какво става. Аз те избрах за това дело. Нужно ми е да знам, че някой защитава интересите ѝ. Навремето тя се довери на мен. Не искам да я предам.

Аз казах:

— Опитваме се да ѝ помогнем. Наистина. Но не можем, докато се укрива. Тя трябва да се предаде и да се изправи пред съда. Кари ни трябва, Ото. Поемаме по-голям риск, отколкото можеш да си представиш. Не само нейният живот е заложен на карта.

— Не те разбирам напълно.

— Не се тревожи. Ние сме насреща. Тя ще се обади. После ще се срещна с нея и ще я прибера. Всичко ще се уреди.

— Бъди много внимателен, ако тръгнеш да се срещаш с нея тази вечер. ФБР са паркирали през две преки от кантората ти.

— В коли с отличителни знаци ли? — попита Блох.

— Не, това е екип за следене. Пред ресторантчето за нудълс малко по-нататък има тъмен ван. Аз се оглеждах за тях. Поне си мисля, че са те. Онази история с подслушването ме кара да се страхувам и от сянката си.

С Блох и Лейк скочихме от столовете си и отидохме до прозореца. Разбира се, тъмен ван без прозорци, паркиран пред „Хос Нудълс“. Сигурно на улицата имаше и други коли, готови за преследване, но всичко щеше да се координира от двама-трима мъже, вторачени в екраните си в задната част на вана.

Трудно беше да се каже заради мрака и разстоянието, но в кабината на вана различих само една човешка фигура. Тъмен силует зад волана.

— Ако се обади, затвори и върни разговора от един от предплатените телефони — каза Лейк. — Може да подслушват стационарния ти от онзи ван.

Чух Денис да влиза с кафето и в този момент телефонът иззвъня.

За миг всички просто извихме шии и се вторачихме в екранчето на слушалката, което светеше ярко. Аз я вдигнах и натиснах зеления бутон.

— Ало? — казах.