Съучастници

Дани знаеше за случилото се с родителите ми и веднага разбра защо съм реагирала така. Аз бях още разтърсена и той разказа историята на озадачения полицай, който изведнъж ужасно се смути. Извини се, каза, че искал само да провери дали Дани притежава тъмен ван. Дани каза, че ванът е собственост на една от фирмите му.

Тогава полицаят го попита къде е бил снощи.

Той отвърна, че си е бил вкъщи с мен. Полицаят ме погледна. Аз още бях задавена от уплаха. Не можех да говоря, само кимнах и успях да промълвя, че Дани е бил у дома с мен.

Полицаят ни благодари, извини се отново, че ме е уплашил, и бързо си тръгна.

Едва когато влязохме вкъщи и изпих чаша вода, за да се успокоя, се замислих за отговора на Дани на въпроса на полицая. Попитах го защо му каза, че си е бил вкъщи, след като цяла нощ го нямаше.

Той отвърна, че е видял колко съм разстроена и е искал да го отпрати, за да се погрижи за мен, и че онова, за което разпитвал той, нямало нищо общо с него.

Пристъпи към мен, притисна ме до себе си, докато топлината на тялото му ме накара да се съвзема. Всичко отново изглеждаше наред. Бях в безопасност.

Бях обичана.

12. Еди

Беше осем и половина сутринта, когато двамата с Блох излязохме от офиса на ФБР на Федерал Плаза, примигвайки срещу утринното слънце. Болеше ме глава, и двамата бяхме гладни. Ръцете ни бяха чисти, но ръкавите на ризите ни бяха мокри и оцветени в розово, след като отмихме от тях кръвта на нашата приятелка. В мъжката тоалетна тази сутрин бях видял един агент да стиска „Ню Йорк Таймс“ под мишницата си. Докато си миеше ръцете, го остави на плота до мивката.

Сигурно всички днешни вестници щяха да публикуват на първа страница новината, че Пясъчния човек е убил агент на ФБР. С изключение на един. „Ню Йорк Таймс“ се беше сдобил с текста на писмото му. До главата на вестника има мото: Всички новини, които си струва да бъдат отпечатани. Тази фраза се мъдри върху Старата дама от сто и петнайсет години, но никога не ми бе изглеждала по-неуместна. Бяха отпечатали пълния текст на писмото. Беше кратко и делово и не заслужаваше вниманието, което му бяха отделили.

Аз съм убиец. Съпругата ми не е.

Оставете я намира или и други ще умрат.

На улицата пред офиса на ФБР един човек в измачкан костюм, закрил с ръка очите си срещу слънцето, ни зяпаше, докато излизахме от сградата. Ако не знаех, че дрехите му изглеждат по същия начин, както и предишната вечер, бих се заклел, че е спал с тях. Но никой от нас не беше спал.

Гейбриъл Лейк вдигна ръка и каза:

— Мога ли да ви черпя една закуска?

Да се храниш в манхатънска закусвалня е едно от големите удоволствия на живота. Лейк знаеше такова място наблизо. След две преки се озовахме пред заведение от старата школа. Със сепарета и ламинирани менюта, и с някакъв едър брадясал тип до скарата, който псуваше непрекъснато и говореше на език, по който не можех да определя произхода му. С други думи, заведението беше идеално.

Блох си поръча сандвич със сирене на грил и бъркани яйца с чоризо. Аз реших да опитам палачинките с бекон, а Лейк поиска гореща вода с лимон.

— Не понасям кофеин — каза той и заразпитва сервитьорката за мъфина, който обмисляше дали да си поръча.