Съучастници

— Лейк може да е окей, но не е там проблемът. С цялото ми уважение, Лейк, но ФБР и нюйоркската полиция впрегнаха двеста души и целия си ресурс в продължение на две години, за да издирват Даниъл Милър. Кое те кара да мислиш, че ти можеш да го заловиш за по-малко от седмица?

Питах сериозно. Не желаех да се лиша от Блох заради някаква безнадеждна гонитба, след като тя ми трябваше за процеса. Лейк ми харесваше, но дори да беше в състояние да застреля цяла банда наркопласьори, не беше магьосник.

Той ме наблюдаваше преценяващо. Търсеше погледа ми. Накрая кимна.

— Мисля, че разбирам Пясъчния човек по-добре от останалите агенти. В много отношения той е убиец опортюнист, но ми се струва, че има внимателно разработен план. Което е странно. Мисля, че е високоинтелигентен и може да се нагажда към средата и обстоятелствата, в които се озовава, с такава ясна мисъл, за каквато повечето престъпници не могат и да мечтаят. Това е като игра на шах. Може да не знае точно коя фигура ще премести противникът, но има половин дузина стратегии, готови да бъдат задействани. А аз мога да го хвана, защото работя по-умно и по-здраво от ченгетата и федералните, взети заедно, освен това имам съществено предимство.

— И какво е то?

— За разлика от федералните знам как се залавят хора като Даниъл Милър. И няма да допусна техните грешки. Вижте, Бюрото има една тайна, която му е все по-трудно да скрива. Срамна тайна. Национален скандал. Те не искат да говоря за нея и категорично не искат никой друг да я научи.

— Каква е тя?

Лейк бутна встрани чинията си, опря лакти на масата, наведе се напред и попита:

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че всичко, което ФБР знае за серийните убийци, е погрешно?

13. Пясъчния човек

Наближаваше три и половина сутринта. Пясъчния човек обиколи още веднъж квартала с вана си. Мислите му блуждаеха. Шофирането му помагаше да се концентрира. Щяха да минат дни, преди федералните да разберат какво се е случило с агент Дилейни.

При отвличането и убийството ѝ можеха да се появят множество засечки по най-различни причини. Но опитът си бе казал думата. Както и доброто планиране, анализът на риска и ясната мисъл.

Резултатът беше едно силно послание до правоохранителните органи. И до шибаните градски власти като цяло.

Пясъчния човек се е върнал. Може да стигне до всекиго. По всяко време. А полицията да остави Кари на мира.

Той претегляше внимателно всеки свой ход. Всяко убийство беше планирано и добре обмислено. Рискът от залавяне — оценен и сведен до минимум.

И сам не разбираше изцяло защо се спира на конкретни жертви. Понякога беше ясно. Някои жени се открояваха от тълпата като сияйни идоли. Бяха различни от простолюдието. Походката, начинът, по който държаха главите си изправени, дори слънчевите отблясъци в косите им и нежната им кожа. При други мотивът беше тяхната неразличимост. Това, че напълно се сливаха с фона. Че бяха практически невидими за околните. Онази брюнетка, загърната в дълга хавлия, понесла дъска за сърф по горещия пясък на плажа в Кони Айланд. Или блондинката, застанала на ъгъла с рекламен плакат в ръка, раздаваща листовки за ресторанта на същата улица. Но с каквото и да привличаха вниманието му, решението да ги набележи за следваща жертва се свеждаше до един-единствен аспект.

Очите бяха тези, които го привличаха.

Красиви, ясни очи. В които проблясваше нещо загадъчно. Нещо повече от очакване. Някакъв пламък, прерастващ в странен копнеж.

Не точно ярост. Не точно любов.

Нещо по-дълбоко, по-тъмно и от двете.

Но всичко завършваше по един и същ начин. Той духваше лекичко върху шиите им, приспиваше ги с иглата и после необезпокоявано си вършеше работата. След което те не се събуждаха повече. Сякаш ги освобождаваше от този свят, пренасяйки ги в някакъв вечен блажен сън.

Беше виждал много трупове. Когато животът напуснеше тялото, се случваше нещо първично. Кръвта спираше да го оросява. То изстиваше бързо и се превръщаше в мъртва плът.

Само очите запазваха отражението на живота.

Човешкото око притежаваше някаква магическа сила за него. Тя го бе запленявала през целия му живот. Спомняше си, че навремето беше чел в някаква много стара книга с криминални разкази как преди един век съдебните медици и криминалистите запазвали очите на жертвите и ги изследвали подробно, вярвайки, че лицето на убиеца по някакъв начин се е запечатало върху ретината. Това бяха глупости, разбира се, но историята го бе заинтригувала.

И така, когато се убедеше, че жертвата е мъртва, той вземаше очите ѝ и ги запазваше. Понякога в скривалището си ги изваждаше от бурканите, за да ги подържи в шепа. На този етап те вече приличаха на стъкло, защото консервиращият разтвор ги втвърдяваше като топчета за игра. Взираше се в тях, като се питаше дали собственият му образ не е някъде вътре.