Съучастници

— Първата бомба била заложена през четиресета година — започна Лейк. — Целта била „Кон Едисън“. Лудия бомбаджия имал зъб на компанията. Бил загубил работата си поради трудова злополука и инвалидност. Изчакал над десет години, до петдесет и първа, за да възобнови бомбените атаки, което означава, че още го е било яд на компанията, а е бил и твърде болен, за да си намери друга работа. Ако междувременно е бил успял да си уреди криво-ляво живота, едва ли е щял да залага бомби из града и да реве за възмездие срещу „Кон Едисън“. През петдесетте модата се била променила. Повечето мъже ходели с костюми, но с новата кройка — къси прилепнали сака с тесни ревери и тънки вратовръзки. Двуредните костюми останали в трийсетте и четиресетте. Метески носел двуреден костюм, защото той бил последният, който успял да си купи, докато още имал работа. Не можел да си позволи новата мода.

— Е, добре, но откъде Бръсъл е знаел, че ще е закопчан?

— Това е лесно. Носила ли си някога двуреден костюм? — попита Лейк.

Блох поклати глава.

— Върху корема има две припокриващи се педи плат. Двете половини на сакото се замятат една върху друга и се закопчават с едно вътрешно и две външни копчета. Сакото е предназначено да се носи само закопчано. Не го ли закопчееш, виси като парашут върху тялото ти. Или се обръща наопаки. Ако си гледала филми от трийсетте или четиресетте, всички мъже с двуредни костюми ги носят закопчани.

— Какво се опитваш да докажеш? — попита Блох.

— Всички данни, необходими за залавянето на Метески, вече избождали очите на ченгетата. Не им е бил нужен психиатър или криминолог. Опитвам се да докажа, че не ти трябва профайлър, за да разбереш откъде духа вятърът. Просто наплюнчи пръст и го вдигни нагоре.

Джипът спря до тротоара на едно свободно паркомясто точно срещу изхода на пасажа вдясно.

— Това ли е мястото? — попита Блох.

— Това е.

Точно пред тях беше паркиран кафяв форд седан. Двама мъже на предната седалка. С делнични дрехи и слушалки в ушите. Единият пиеше нещо от термос.

— ФБР са вече тук. Охраняват свидетелката Тереза Васкес.

— Това е добре. Няма да им се месим. Пясъчния човек е захвърлил трупа в този пасаж. Да идем първо да огледаме.

— И какво точно предлагаш да направим? — попита Блох.

— Ще си наплюнчим пръстите и ще ги вдигнем нагоре.

В Манхатън има изненадващо малко на брой общодостъпни пасажи между сградите. Повечето са преградени с бариери. Този не беше. Блох изчака Лейк да тръгне напред. Той крачеше бавно, но уверено. Донякъде дори наперено. Но го правеше несъзнателно. Не беше от хората, които се интересуват как изглеждат отстрани. Ако беше от тях, щеше да обръсне наболата си брада, да си изглади ризата и да даде костюма си на химическо. Блох имаше усещането, че цялото му внимание е насочено някъде извън него. Сякаш беше в състояние да размишлява с часове по сложна тема, без да си дава сметка, че задникът му гори.

Пасажът беше четири-пет метра широк, но не изглеждаше голям. Противопожарните стълби на сградите от двете страни го стесняваха оптически. Блох вдигна поглед към седефените облаци над главите им. Металните конструкции на стълбите чертаеха плетеница от тънки черни линии на фона на пергаментовото небе. Ако не се брояха контейнерите за смет и струпаните отстрани нагънати кашони, пасажът беше празен. И макар да не беше пълен с боклуци, миришеше на бунище. Навлизаше на петнайсетина метра навътре между сградите, после завиваше под прав ъгъл вляво и продължаваше още шест-седем метра. Стените от червени тухли бяха покрити с мръсотия и поочукани; тук-там се виждаха залепени афиши. Един рекламираше концерт на рок група отпреди три години; повечето от останалите бяха накъсани от дъждовете и висяха като дрипи.

Тъжно е да умреш на такова място.

— Така и не намериха брошката камео на Лилиан — каза Лейк. — Майка ѝ открила липсата ѝ и известила полицията. Била наследство на Лилиан от баба ѝ. Останалите семейства на жертвите ще си получат бижутата след приключване на процеса. Тази брошка означава толкова много за майка ѝ, а не могат да я открият.

— Прочетох показанията ѝ. Сигурно още е у Даниъл Милър, скрита някъде.

Блох си беше взела айпада от колата. Включи го и отвори компресирана папка с документи. Денис бе сканирала цялата преписка по случая „Даниъл Милър“ и я бе съхранила в компютрите на кантората. Всички веществени доказателства, всяка хартийка — всичко това бе индексирано така, че да се открива за секунди. Блох чукна два пъти с пръст върху папката „Лилиан Паркър“ и на екрана се появиха всички свидетелски показания и снимки от местопрестъплението. Лилиан бе открита в контейнер за смет в горещата нощ на 3 юни предишната година. По джинси и тениска. Беше я оставил като всички други — обезобразена, с пясък, насипан в раните, устата и очните орбити.

Нито един от обитателите на апартаментите от двете страни на пасажа не беше чул нищо. Няколко души бяха казали, че заради жегата оставили прозорците си отворени и макар да се оплакваха от вонята и проклетите котки, в крайна сметка бяха предпочели мяукането пред задуха вкъщи.