Съучастници

Лейк се спря при контейнерите, подредени в редица от лявата страна, малко преди завоя на пасажа. Хвърли поглед назад към улицата, после се наведе и се взря в земята. Изправи се и отново се огледа наоколо. Към пасажа водеха два аварийни изхода от съседните сгради, по един от всяка. И двата бяха с метални врати, които се отваряха само отвътре; никой не можеше да влезе отвън.

— Алармата при аварийния изход на сградата на Лилиан е била изправна — каза той.

Блох кимна и вдигна глава. Долният сегмент на противопожарната стълба беше прибран нагоре и заключен на около три метра над земята. За да бъде свалена от етажа, на който живееше, Лилиан би трябвало да мине покрай двайсет и един прозореца — по три на всеки етаж. Някои от които са били отворени през онази нощ. Струваше ѝ се малко вероятно който и да било да е успял да слезе по противопожарната стълба, без да бъде забелязан, независимо в кой час на нощта.

— Как я е вкарал в пасажа? — попита Блох.

Лейк кимна и каза:

— Много уместен въпрос. Аварийните изходи не са отваряни, понеже не се е задействала аларма, нито пък е свалена по стълбата. В този пасаж не може да се вкара пикап заради контейнерите, така че той не я е отвлякъл някъде другаде, за да премести после трупа тук. Да е дошла в пасажа откъм улицата?

— Само така е станало — кимна Блох.

— Този тип поема рискове, но пресметнати. Няма да сграбчи жена на оживена улица в Манхатън и да я завлече в някакъв пасаж, в това просто няма логика. Все някой щеше да ги види или чуе.

В метода си на действие и в техниката на изпълнение на престъпленията си Пясъчния човек се придържаше към две ясно различими схеми. В началото жертвите бяха откривани на плажа в Кони Айланд, полузаровени в пясъка. След четвъртата жертва по цялата плажна ивица бяха разположени денонощни полицейски патрули, което го бе принудило да промени схемата. Бе започнал да напада жертвите си в домовете им. С изключение на тази тук.

— Да се качим горе — каза Лейк.

Домоуправителят на сградата не приличаше по нищо на онези, които Блох бе срещала преди. Казваше се Ричард, беше спретнато облечен, не вонеше, цепката на задника му не се подаваше над панталона, като се наведеше, освен това беше учтив и готов да съдейства, когато Блох му обясни, че са дошли, за да подпомагат ФБР в разследването им. Блох си помисли, че Ричард едва ли ще издържи дълго на тази позиция.

Той ги отведе с асансьора до седмия етаж, извади връзка ключове и се залови за работа върху ключалките на апартамента на Лилиан. Бяха поне четири и се отключваха с четири различни ключа. Отне му близо минута, за да отвори вратата. В долната ѝ част имаше вратичка за котка, но беше твърде малка, за да се проникне през нея.

— И така, имате ли представа кога мога да изнеса мебелите и да пусна нов наемател? — попита домоуправителят.

— Не би трябвало да отнеме много време. Бюрото се отнася с разбиране към твоя бизнес, Ричард — каза Лейк. — Благодарим ти за съдействието.

Това беше знак, че Ричард е свободен да се оттегли.

Жилището беше студио. Всичко в една стая. Още с влизането си видяха леглото в ъгъла, канапето и телевизора, опрян до отсрещната стена, а зад тях — шкафове, хладилник и нещо, което приличаше на примус. Единствената друга врата водеше към малка баня с душ и тоалетна.

Блох огледа още веднъж ключалките на вратата, този път отвътре. Всички бяха сравнително нови и изглеждаха здрави. Тя разбираше криво-ляво от техниките за разбиване на ключалки след един случай на обир с взлом, по който бе работила преди много години. Ключалките на Лилиан бяха от най-добрите марки, правилно монтирани. Дори за изпечен майстор на шперца щяха да са нужни поне пет минути, за да се справи и с четирите, което би било дяволски трудно, без да вдига шум.

Лилиан Паркър не бе водила охолен живот. В жилището ѝ нямаше почти нищо скъпо. Под телевизора, който беше поне на десет години, имаше котешка тоалетна, а малкото мебели в стаята бяха издраскани. В кухненския кът имаше катерушка за котки с огледалца, гумени играчки и висящи от площадките силиконови топки. В шкафовете имаше повече храна за котки, отколкото за хора. Притежанието на катерушка не бе спряло домашния любимец да издере рамката на леглото, нощното шкафче и малката салонна масичка. На пода в кухненския кът имаше две керамични купички за храна.

— Съседката от горния етаж е прибрала котката — каза Лейк. — Ако случайно се чудиш.

Блох кимна; наистина се бе зачудила. Не можеше да търпи да се изоставят домашни животни и се зарадва, че котката си има нова стопанка. Дано да я обичаше толкова, колкото я бе обичала Лилиан.

Тя се приближи до прозореца и погледна към улицата. Дори по това време навсякъде гъмжеше от хора. Беше оживен квартал, който никога не утихваше.

— Какво мислиш? — попита Лейк.

— Не знам. Предпочитам да се бе опитал да я убие в апартамента. Някой щеше да го чуе как насилва вратата.

Блох и Лейк помълчаха няколко мига. Спогледаха се. Мислеха едно и също.

17. Еди

На този свят има хора, лишени от емпатия.