Съучастници

— Господин съдия — започна Уайт, — в моята служба има постъпили сведения, че Кари Милър е нарушила мярката си за неотклонение. Както знаете, тя е под домашен арест. В момента не е в къщата си. Молим съдът да промени мярката за неотклонение.

— Вярно ли е това, господин Флин? — попита съдия Стоукър.

Ставайки, за да отговоря на въпроса, мислено си припомних няколкото правила, които не желаех да нарушавам. Едното от тях беше да не лъжа съдия в лицето. Или поне да не го правя така, че да ме хване.

— Моята колежка Кейт Брукс и консултантът на кантората ми Хари Форд не успяха да я открият в имота ѝ тази сутрин. Бих желал да разбера откъде прокуратурата знае за това. Ние тъкмо се опитвахме да я открием, когато ни повикаха по телефона за изслушването.

— Това не ви засяга, господин Флин. Мисля, че в случая не ми е оставен избор. Отменям мярката за неотклонение и издавам заповед за арест на вашата клиентка. Някакви други искания от ваша страна, господин Уайт?

— Да, господин съдия, бих желал да закрием това изслушване и след час да се съберем отново за изслушване по „Паркър“.

— Приема се — каза съдия Стоукър, после се надигна от масата си и изчезна в личния си кабинет, преди да бях отворил устата си за възражение.

По дяволите. Изслушване по „Паркър“. Обърнах се към Хари — лицето му беше помръкнало. Кейт клатеше глава. Усещах, че цялата тежест на това дело ще се стовари върху мен. Допреди двайсет и четири часа бяхме имали и защитна стратегия, и клиентка. Сега ситуацията все повече замирисваше на кауза пердута.

Изслушване по „Паркър“ — позоваване на делото „Народът срещу Паркър“ — се свиква, за да се реши дали обвиняемият може да бъде съден в негово отсъствие. Със или без Кари Милър, те щяха да се опитат да претупат делото.

Докато висяхме час и петнайсет минути в коридора на съда, направихме повече от трийсет опита да се свържем с мобилния и домашния телефон на Кари Милър. Кейт се бе обадила на Пелтие и той ни предостави списък на всичките ѝ приятели, но малцината, които си вдигнаха телефона, казаха, че не са я виждали или чували, като доста категорично заявиха, че не желаят никога повече да я виждат или чуват. Откакто се бе разбрало, че Кари е омъжена за Пясъчния човек, никой не искаше да я знае и дори да си признае, че я е срещал. Тя беше изтрила всичките си профили в социалните мрежи, за да се защити срещу оскърбленията и тормоза, но не бе очаквала приятелите ѝ да спрат да ѝ вдигат телефона, дори шаферката ѝ, с която се познаваха от трийсет години.

Аз се облегнах с гръб на една хладна мраморна колона и отпуснах главата си назад, докато се опря в камъка. Студенината му не успокои топката от нерви в тила ми. Главоболието ми се усили, когато видях Уайт да се задава с решителна крачка по коридора, следван от Бил Сунг и половин дузина прокурори, никой от които не беше над метър и осемдесет, но сред тях Уайт изглеждаше още по-дребен, докато наперено ги водеше нанякъде. Приличаше на дете талисман на спортно шествие. Кейт беше седнала на една от чамовите пейки, наредени по протежение на стената, и когато Уайт мина покрай нея, видях отново същия поглед. Не беше точно демонстративен, но не беше и дискретен. Кейт направи гримаса. Отидох да седна при нея и Уайт се приближи към нас.

— Готови ли сте да ви наритам задниците, драги мои? — подметна той.

Кейт го изгледа в упор и каза:

— Братовчедът на баща ми Албърт беше малко по-нисък от теб. Имаше съпруга, осем деца и въртеше бакалница в Еджуотър, Ню Джърси. Никой не влизаше в магазина му, без да си отнесе достатъчно храна вкъщи. Независимо дали имаше в джоба си петдесет долара или пет цента. Той никога не оставяше човек да гладува. Когато почина, погребалното му шествие беше дълго километър и половина. Беше точно метър и петдесет на ръст, но великан. Докато ти, Уайт, си едно дребно човече.

— Майната ви и на двамата. А когато молбата ми бъде удовлетворена, можете да смятате това дело за приключено. Приятен ден.

Той се обърна и влезе в съдебната зала. Аз останах отвън с ужасното чувство, че е прав. Доказателствата срещу Кари бяха железни и всеки, който не я познаваше и не беше разговарял с нея, безусловно би я признал за виновна. Дори и при разговор не бих я нарекъл кой знае колко убедителна. Не разполагаше с истински аргументи, с които да разбие на пух и прах тезите на обвинението; просто който я чуеше, инстинктивно разбираше, че говори истината. Трудно е да се каже другояче. Без нейните показания това дело нямаше как да бъде спечелено.

Изслушването по „Паркър“ не е нещо кой знае колко сложно. Съдията трябва да се убеди, че са налице две обстоятелства: че обвиняемият се е отлъчил по собствена воля и че е бил предупреден за възможността делото да се води в негово отсъствие.