Съучастници

За миг ѝ се стори, че полудява. Овладя емоциите си, обърна се и побягна към вратата. Телефонът вече беше в ръката ѝ, за да позвъни на Лейк.

— Всичко наред ли е вътре? — попита той. — Щях да се побъркам тук.

— Дръпни се от вратата. Далече встрани. Ще я отворя.

— Разбрано.

Блох пристъпи уверено към боядисаната стоманена врата, извади магнума, спря се на около два метра разстояние и се прицели, после отпусна ръце, за да преодолее напрежението в мускулите си, прицели се отново и дръпна спусъка. Звуковата вълна от изстрела в затвореното пространство беше оглушителна. Усети в устата си вкус на прах, засмукана във въздуха от експлозията. Там, където се беше намирала ключалката, сега зееше дупка. Тя ритна вратата и остатъците от заключващия механизъм изпаднаха на пода.

— Каквото и да беше онова, което изхвръкна от вратата, сега е някъде зад оградата — отбеляза Лейк. — Този магнум достатъчно голям ли е за теб?

— Донеси лоста — каза тя.

— Какво става?

— Ще трябва да изкъртим нещо от един фризер.

— Какво?

— Чувал с труп.

39. Еди

През целия път до съда Пелтие не спря да говори. Но понеже предложи да ни закара с мерцедеса си, с Хари решихме да го оставим да се наприказва.

— Всичко това беше много хитро, но как, по дяволите, ще постигнете оправдателна присъда без Кари? За да има някакъв шанс, тя трябва да даде показания. Искам да кажа, не би ли трябвало да ми помагате да я издиря? Къде е Кейт? Поне тя би могла да ми помогне.

Не можех да му кажа за Кейт. За нищо на света не бих поел този риск. Пелтие беше голям педант по отношение на правната етика. Сигурен съм, че в данъчното и наследственото право би потърсил някоя и друга вратичка в закона, доколкото изобщо беше възможно, но в наказателните дела си беше бебе, а бебетата се плашат. Ако му кажех сега за Кейт, положително щеше да се обади в полицията — ако не за друго, то за да успокои собствената си съвест.

— Кейт в момента е заета с проверка на някои следи. Виж, много бих искал Кари да е с нас. Още в началото ти казах, тя трябва да погледне съдебните заседатели в очите и да им каже, че е невинна. Ако и с тях е толкова убедителна, колкото беше с мен, не се съмнявам, че ще ѝ повярват. Но докато я няма, създава впечатление, че бяга от правосъдието, защото е виновна. Без нея шансовете ни висят на косъм. Ти я познаваш по-добре от нас, къде би могла да е?

— Не се е свързвала с никого от старите си приятели, а ако използва кредитна карта, полицията ще я залови моментално. Покрила се е и ползва пари в брой или е намерила начин да напусне страната. Това са възможните варианти.

— Има ли някъде роднини, на които би могла да се довери, или познати на затънтени места, далече от цивилизацията? Хайде, Ото, трябва ни нещо.

Той помълча известно време, съсредоточен върху пътя пред себе си или върху въпроса, или върху двете.

— Няма на кого да разчита — отвърна накрая. — Родителите ѝ са починали. Когато се разчу за Даниъл, приятелите ѝ я изоставиха. Оправя се съвсем сама с всичко това. Не се сещам за нито един човек, към когото би могла да се обърне. Сега всички я мразят. Колко тъжно, нали? Ние сме единствените, които има.

— По дяволите! — каза Хари.

— Виж, сега журито е по-свястно, а и прокурорът вече не е толкова гъст със съдията. Това може да ни даде известна свобода, когато разпитваме свидетелите на Уайт, но нямаме нищо особено, с което да ги оборим. Не можем просто да казваме на всеки свидетел, че Кари е невинна. Не и без твърдата увереност, че ще бъде призована да свидетелства. Единственото, което можем да направим засега, е да търсим пробойни в кораба на прокуратурата, докато го потопим.

— Това няма да е достатъчно — въздъхна Пелтие.

Сетих се за Кейт, стиснах зъби и казах:

— Трябва да го направим достатъчно.

Телефонът ми изпиука. Беше имейл от Денис с няколко прикачени линка. Всичките бяха към новинарски материали за вчерашните убийства на Тереза Васкес и двамата агенти на ФБР. Кликнах върху материала на „Ню Йорк Таймс“ и го прочетох. После и останалите. Всички цитираха новината от Асошиейтед Прес с изключение на един. „Ню Йорк Поуст“ даваше повече подробности, понеже бяха успели да се свържат със семейството на Тереза в Тихуана. Прочетох два пъти статията. Позвъних на Денис.

— Искам да се обадиш на госпожа Васкес в Тихуана. Говориш малко испански, нали?

— Por supuesto — каза тя с убедителен акцент.

— В статията пише, че тя се е канела да се премести в Манхатън догодина. Чакала с нетърпение този момент, защото не била виждала дъщеря си от години. Искам да знам всичко за плановете ѝ. Тя трябва да организира погребението на дъщеря си. Кажи ѝ, че ще ѝ помогнем.

— За какво става дума? — попита Денис.

— Още не знам, някакво вътрешно чувство е. Но при всяко положение искам да помогна на госпожа Васкес. А, и още нещо.

— Пак ли вътрешно чувство?

— Да. Трябва ми полицейското досие на Честър Морис, портиера, който беше убит същата вечер, в която загубихме Дилейни. Проучи всичко около него, започни с полицейското досие, то е публична информация.

— Няма проблем. Веднага се заемам. Научихте ли нещо за…