Съучастници

— Започваш да ме нервираш — каза Блох. — Един ковашки чук тежи около килограм. Този револвер е две кила и половина. Ако не ни дадеш веднага документите, ще счупя и другата ръка на приятеля ти. След което ще забия главата ти в задника му.

В тона на Блох имаше нещо, което определено достигна до съзнанието на Бънзън.

Столът му изскърца шумно, той се наведе напред и се изправи на крака, после с енергична крачка се приближи до един от шкафовете. Издърпа чекмеджето и започна да рови в папките вътре, прехвърляйки ги бързо с върховете на пръстите си.

— Ако извадиш пистолет от това чекмедже, в стената ти ще се появи огромна дупка. Само че преди това куршумът ще мине през теб и шкафа — предупреди го Блох.

Пръстите на Бънзън се спряха за момент, после продължиха да се движат чевръсто. Той измъкна от чекмеджето тънка синя папка и я подаде на Лейк.

Лейк я отвори. Вътре имаше само няколко страници. Наемен договор с нечетлив подпис и банково удостоверение. И двете бяха на едно и също име — „Шорлайн Лимитед“.

— Това ли е всичко? — попита Лейк.

— Това е, което имаме.

— Върши работа — каза Блох.

Лейк седна в джипа с папката в ръце и Блох запали двигателя. Той прелисти документите, намери това, което търсеше, и започна да въвежда текст в търсачката на телефона си.

— Според базата данни на Комисията по ценни книжа и борси „Шорлайн Лимитед“ прилича на нещо като куха фирма. Тя никога не е подавала счетоводни отчети — каза Лейк. — Директор е Даниъл Милър, дотук без изненади. Чакай, има и адрес на управление, но това не е домашният адрес на Милър.

Този път по изключение трафикът в тунела „Холанд“ не беше много натоварен и след час Блох навлезе в индустриалната зона на Байон, Ню Джърси — лабиринт от складове, фабрики и депа на спедиторски фирми. Адресът, който Лейк бе свалил от базата данни на комисията, се оказа стара тухлена постройка, заобиколена от ръждива телена ограда като някоя птицеферма. Ако се съдеше по двукрилата дървена врата, някога вероятно бе служила за склад или гараж. Всички прозорци бяха счупени. Явно някакви деца ги бяха целили с прашките си.

Слязоха от джипа и огледаха веригата и катинара, с които беше заключена портата на оградата. Не бяха нови, но не и много стари. По тях нямаше ръжда.

— Добро място за скривалище — отбеляза Лейк.

Блох се върна при колата си, извади от багажника си лост „кози крак“ и го подаде на Лейк. После измъкна магнума си и каза:

— Когато сме пристигнали, катинарът е бил разбит.

На него му бяха нужни две напъвания с лоста, за да приведе катинара в описаното състояние. Откакто бяха дошли, Блох не бе забелязала друго превозно средство или човек да минава по улицата и не допускаше шумът да привлече внимание. Огромната двукрила врата обаче беше проблем. Чакълена алея заобикаляше сградата от всички страни. На едната стена имаше стоманена врата, боядисана в синьо може би преди четиресет години. Ключалката ѝ обаче беше нова. И в добро състояние. Лъскава и смазана. За разлика от вратата. Някой искаше да ползва пълноценно мястото, но без да привлича внимание.

Двамата обиколиха отвсякъде сградата, но не намериха по-лесен начин за проникване в нея. На около три метра над равнището на земята имаше редица изпотрошени прозорци. Всеки беше метър на метър.

— Я ме повдигни — каза Блох.

— Сигурна ли си? — попита Лейк. — Ако влезеш вътре и после не можеш да отвориш тази врата…

— Ще намеря начин — отвърна тя и пъхна оръжието си в кобура.

Лейк пусна лоста, облегна гръб на стената леко разкрачен, сплете пръстите на ръцете си и ги подложи като стреме. Блох направи две крачки за засилка, стъпи в шепите му и се подпря с длани на раменете му. Той я повдигаше и избутваше, докато ръцете ѝ достигнаха перваза на прозореца. Беше си мислила, че от стъклото не е останало нищо, но в металната дограма все още стърчаха като зъби остри парченца и тя поряза прасеца си на едно от тях, докато прехвърляше крака си през перваза, после скочи от другата страна. Глухият удар от съприкосновението на подметките ѝ с бетонния под отекна между голите стени.

Блох щракна джобно фенерче и се огледа.

Помещението някога бе ползвано за склад. На отсрещната стена имаше тежки железни стелажи чак до тавана. Покривът беше от гофрирана ламарина, тук-там редуваща се с плексигласови плоскости, явно предназначени да пропускат светлина, ако не бяха толкова мръсни. Подът беше осеян с части от машини и инструменти и тя трябваше да внимава къде стъпва. В сградата нямаше, кажи-речи, нищо друго освен няколко купчини дървени палети. Една част от пространството беше преградена за офис. Вратата беше затворена, но на нея имаше прозорче.

Блох угаси фенерчето си.

Във външната стена на офиса или имаше дупка, която не бе забелязала при огледа, или в сградата все още имаше електричество.

Защото в офиса се виждаше бледа светлина като от слаба електрическа крушка.

Или от фенерче, което някой държеше в ръка.

38. Блох