Съучастници

— Едни хора тука те търсят. Еди Флин ги пращал.

Вратата се отвори и разкри офис, който имаше вид на претърпял неотдавнашен обир. Папки и книжа бяха разпилени по бюрото, по пода, струпани на купчини върху маси и столове; още папки стърчаха от метални шкафове, които се огъваха под тежестта им и отказваха да се затворят. Зад огромно дъбово бюро седеше дребен оплешивяващ човек с жълтеникава риза, кафяви тиранти и цигара, увиснала в ъгъла на устата му. Ризата му изглеждаше като да е била някога бяла, но всичко в стаята бе придобило плътен жълтеникав оттенък от дебелия слой никотин върху стъклото на прозореца. На Блох още от коридора ѝ бе замирисало на цигари. Пепелникът на бюрото не беше изхвърлян от дни. Наблъскан беше с фасове един върху друг, така че беше заприличал на странен таралеж с къси дебели бодли.

— Как е Еди? — поинтересува се мъжът.

Гласът му звучеше като потракване на гайки и болтове, които някой разтръсква в кофичка от строително лепило.

— Ти ли си Арчи? — попита Лейк.

— Може да ми викаш „господин Бънзън“.

— Трябва ми помощ. Миналата година една мансарда в Манхатън е отдадена под наем от един от клиентите ти. ФБР се свърза с него и той каза, че не разполага с никакви документи за наемателя. Наемът е бил краткосрочен и мъжът платил в брой. Еди казва, че никой собственик на недвижими имоти в този град не би дал под наем и дупка в стената без някакъв вид гаранция и данни за банковите сметки на наемателя. Ти водиш документацията на всичките… хазаи в този район, тъй че…

— Имаш предвид, на всичките кожодери, нали така?

— Не съм казал такова нещо.

— Не ти, а Еди. Няма значение. Аз съм за това да се говори направо, господин…

— Лейк, Гейбриъл Лейк. Това е моята приятелка Блох.

— Тя май не е от приказливите.

— Не ѝ и трябва. ФБР не откри документална следа, но Еди каза, че ти водиш цялата документация на клиентите си и че при теб може да се намери нещо, което да ни е от полза.

— И защо да давам документи на клиентите си точно на вас?

— Трябва да открием спешно този наемател. Всякакви документални следи от него са ни важни.

— Съжалявам, но не мога да разкривам информация за клиентите си без съдебна заповед.

— Еди ни предупреди, че може да кажеш нещо такова. А също и че ако ни помогнеш, той ще оцени това.

— Боя се, че не мога да ви бъда от помощ. А сега ме извинете, но съм зает.

— Знаем, че водиш двойно счетоводство за твоите хазаи. Има всякакви начини да се заобикаля контролираният наем и да се укриват част от доходите им от данъчните. Но ние не бихме желали това да стигне до вниманието на ФБР, нали? — каза Лейк.

От начина, по който Лейк скръсти ръце на гърдите си, Блох си помисли, че сигурно е очаквал заплахата му да доведе до някакво съдействие. Беше подценил адвоката. Лейк може би наистина беше добър детектив, но хич го нямаше като блъфьор.

— Не сте в положение да ми отправяте заплахи, господин Лейк. А сега си вървете с вашата малка приятелка, за да не пострада някой.

Преди Лейк да успее да отговори нещо, Луната направи една крачка към него. Това беше сериозен ход. В повече от един смисъл на думата. Не беше просто случаен човек, навлязъл в личното ти пространство, а по-скоро бизон, който се готви да те нападне, или астероид, преминаващ близо до къщата ти. Лейк вдигна глава към великана и му се усмихна. Усмивката му остана без отговор.

Луната постави ръката си върху китката на Лейк и погледна към Арчи за потвърждение дали да изхвърли посетителите на улицата. Ръката му беше голяма колкото ръкавица за бейзбол.

— Кажи на приятеля си да си държи ръцете в джобовете — обади се Блох.

— О, ама тя говорела! Това ли ти е бодигардът, Лейк? — Бънзън едва се сдържаше да не прихне. — Е, сега вече го закърши. Трябвало е да доведеш някой по-едър.

Лейк стоеше между великана и Блох. През цялото време тя не бе помръднала от мястото си. Оглеждаше стаята, стиснала ръце пред корема си. Така че, когато се размърда, всичко сякаш се случи в един миг. Бръкна под якето си и изведнъж пред лицето на Лейк се появи ръката ѝ с огромен револвер, насочен в главата на горилата. „Магнум 500“ е оръжие с такива размери и мощ, че появата му във всякакви ситуации предизвиква особено драматичен ефект.

— Това достатъчно едро ли е за теб? — попита Блох. — Документите. Нямам време за глупости. Вече знаеш какво търсим, защото твоят клиент ти се е обадил още когато го посетихме. Намери ги.

— И какво ще направи тя? Ще го застреля ли?

— Главата на приятеля ти е колкото баскетболна топка. Не мисля, че би пропуснала да я уцели и от петнайсет метра — каза Лейк.

— Няма да го застрелям — заяви Блох, като разпери дланта, с която стискаше дръжката на револвера.

Без да вади показалеца си от халката на спусъка, тя ловко завъртя магнума и го хвана за цевта. Оръжието ѝ вече беше чук.

Блох замахна и стовари дръжката върху китката на Луната. Великанът моментално пусна Лейк и огромната му уста се отвори да поеме въздух, докато със здравата ръка притискаше ранената до корема си. Отстъпи крачка назад, но се препъна и се стовари по гръб на пода.