Съучастници

— Не, още не — казах аз.

После затворих и се обърнах към Хари. Той се беше подпрял с лакът върху рамката на прозореца и търкаше горната си устна с пръст.

— Ще си я върнем жива — прошепнах му аз.

— Нямам сили да ходя на още погребения, Еди. Аз просто…

Хари не довърши мисълта си. Не искаше да говори повече пред Ото. Мерцедесът спря пред съда на Сентър Стрийт. Преди да слезем, Хари ме погледна и каза:

— Всичко зависи от следващите няколко свидетели. Готов ли си?

В този момент не бях сигурен. Трябваше да следвам инстинктите си и може би това щеше да помогне. Но има дела, които просто не можеш да спечелиш. Ото беше прав: нужна ни беше Кари Милър.

Телефонът ми иззвъня отново. Отговорих, докато слизах от колата. Беше Блох.

— Намираме се в един склад, регистриран като адрес на Даниъл Милър върху изтекъл наемен договор. Складът е празен, ако не се брои един фризер. Еди, вътре има чувал с труп.

Тя говореше ясно и делово, както винаги, но усещах страха в гласа ѝ. Изведнъж почувствах как краката ми се подкосяват. Знаех какъв въпрос да ѝ задам, но не можех да го изрека. Гледах право пред себе си към тълпата репортери, фотографи и телевизионни оператори пред входа на съда, като се молех те да не ме видят.

Хари заобиколи колата, видя лицето ми и ме сграбчи за ръката.

В този момент ми идеше да легна на тротоара, да затворя очи и просто да чакам всичко да отмине. Исках да заспя и да се събудя, когато този кошмар е приключил и Кейт е в безопасност.

— Еди, хайде, Еди! Какво се е случило?

Препънах се и Хари ме хвана още по-здраво. Притисках телефона до ухото си, но Блох мълчеше. Исках да се уверя, че Кейт е жива. Само това.

— Еди, поеми си дъх — каза Хари, като ме крепеше да не падна.

Работата ми беше да задавам въпроси и я вършех доста добре. Имаше един въпрос, който трябваше да задам сега. Нямаше как да го избегна. Не можех да го забравя с усилие на волята.

Трябваше да понеса и въпроса, и отговора. И болката.

— Какво има в чувала? — попитах.

— Не може да се каже. Поне засега — отвърна Блох.

Никога не я бях чувал толкова разстроена. Гласът ѝ трепереше, сякаш цялото ѝ тяло се тресеше от страх.

— Но не е Кейт, нали? Кажи ми, че не е тя!

Блох не отговори. Чувах как дъхът ѝ клокочи в гърлото, как набира сили, за да изстреля думите.

— Трупът е напълно обвит в лед. Който е сложил чувала там, е излял във фризера десетки литри вода. Двамата с Лейк се опитваме да изчегъртаме леда, но върви бавно.

— Знаеш кой е, нали, Блох?

— Не мога да кажа. Ледът е близо метър дебел. Лейк… Лейк смята, че може да е първата му жертва.

Това все пак ми даде известна надежда и аз се вкопчих в нея.

— Какво има предвид?

— Каза, че някои серийни убийци крият първите си жертви. Целта е да се освободят от трупа или да го скрият така, че никой да не го намери. Обикновено защото са свързани по някакъв начин с жертвата.

Това, което Лейк бе казал, имаше смисъл, но аз не можех да си избия от главата мисълта, че тъкмо Кейт лежи в онзи фризер, а Блох е там с някакъв тип, на когото нямам пълно доверие, и се опитва да извади трупа на най-добрата си приятелка от леден блок.

Блок замълча. И аз мълчах. Тя също си мислеше, че е Кейт. Личеше си.

Видях репортерите пред входа на съда да се насочват към мен. Стоях, заслушан в шумовете по линията. Може би за пръв път в живота си се чувствах абсолютно безпомощен.

Знаех, че Блох не е на себе си. Усещах го по гласа ѝ. В гърлото си беше издигнала нещо като бент, който не позволяваше на страха да прелее навън. Двете с Кейт бяха израснали заедно. Ако я изгубеше, светът ѝ щеше да рухне. Притисках телефона до ухото си. Наистина нямаше какво да ѝ кажа в този момент. Нищо, с което да я утеша.

И двамата не намирахме думи.

Надеждата ни за Кейт умря в електростатичната тишина.

Атмосферата в съдебната зала беше променена.

Съдия Стоукър имаше вид на човек, който е спукал гума на магистрала в проливен дъжд, и то в деня, когато съпругата му го е напуснала, а акциите му на борсата са се сринали. Изглеждаше смачкан и объркан. Сякаш очакваше удара, който да го довърши. Бледата кожа около очите му от очилата в солариума изглеждаше по-бяла от обичайното, придавайки му вид на подплашена червена панда.

Застанал прав, Уайт подреждаше папките върху масата си и поглеждаше дискретно към съдебните заседатели. По-точно, към новия съдебен заседател. Клей Драйър бе настанен в ложата на журито на мястото на Етел, която в този момент пътуваше към къщи с обичайната омраза в душата, сто долара в портмонето, засищащ обяд в стомаха и никаква идея какво всъщност се е случило.

— Призовавам като свидетел професор Кал Джонсън — каза Уайт, като поизправи рамене.

Двамата с Хари бяхме обсъдили обаждането на Блох. Отначало той изглеждаше притеснен от това, което му бях предал от разговора ни. После поклати глава.

— Не е Кейт. Пясъчния човек има нужда от нея.

— Ами ако вече е мъртва, Хари?

— В такъв случай продължаваме да защитаваме клиентката ѝ. Виж, в момента трябва да мислим, че Кейт е жива. И да се концентрираме върху задачата си тук и сега.