Съучастници

Възможни бяха всякакви обяснения за светлината в този малък офис. Не беше силна, така че можеше да идва от дисплея на ползван наскоро мобилен телефон, от настолна лампа или от нещо също толкова безобидно.

Или пък вътре беше застанал Пясъчния човек с фенерче в едната ръка и пистолет в другата. Готов да ѝ светне в очите и в същия миг да изпразни пълнителя в гърдите ѝ.

Блох си каза, че би било по-добре, ако и Лейк бе дошъл с нея. Тръгна бавно встрани, без да отделя очи от прозорчето на офиса, докато стигна до една от тухлените колони. Огледа се бързо, колкото да се ориентира, и забеляза, че е само на метър-два от боядисаната стоманена врата. Отвътре нямаше резета. Беше заключена. За да се отвори, трябваше ключ.

Лейк сигурно я бе чул отвън, защото почука по вратата.

Искаше да му каже да пази тишина, защото може би не е сама. Голямото ѝ предимство беше, че който и да се намираше в офиса, не знаеше, че тя е пред вратата му. А ако това беше Пясъчния човек, за нея и най-незначителното предимство беше ценно. Той беше опасен и тя не искаше да го подценява.

Не ѝ оставаше друго, освен да действа. И то веднага, докато все още разполагаше с предимството на изненадата. Подмина вратата и обиколи периметъра на помещението, за да се приближи под ъгъл към офиса, а не фронтално. От тази страна нямаше прозорец. Той нямаше как да я види, че се приближава.

Движенията ѝ сякаш предизвикваха повече шум, отколкото бе нормално. Всяко вдишване беше вихрушка. Всяка стъпка — тътен. Всеки удар на сърцето ѝ — взрив. В тъмния склад беше хладно, но тя трябваше да примигва, за да прогони струйките пот, които влизаха в очите ѝ. Тежестта на револвера в ръката ѝ вече не ѝ даваше кураж както обикновено. Сега по-скоро ѝ пречеше. Сякаш бе избрала неподходящо оръжие за задачата.

Осъзнаваше какво означава всичко това: страх. Тя не се страхуваше от Пясъчния човек. Блох не се боеше от никого.

Страхуваше се от онова, което щеше да намери вътре.

Страхуваше се, че може да открие трупа на своята приятелка от детинство в един прашен стар склад.

Беше близо. Още само метър-два.

Дулото на револвера ѝ потрепери.

Не заради физическото усилие. Откакто си избра „Смит и Уесън Магнум 500“ за лично оръжие, Блох бе тренирала с него всеки ден в продължение на една година. Всяка сутрин по един час на стрелбището. Всеки изстрел с това оръжие беше като ритник на кон в дланта ѝ. Но тя понасяше тези ритници, докато ѝ се образува дебел мазол и дланта спря да я боли. Да държи магнума в ръката си ѝ се струваше толкова естествено, колкото да държи прибор за хранене или химикалка.

Но сега, докато адреналинът клокочеше в нея, тя имаше усещането, че всичките ѝ сетива са претоварени.

Стигна до вратата на офиса и се наведе ниско. Нямаше смисъл да рискува и да наднича през прозорчето. В случай че вътре имаше някой, тя най-вероятно щеше да си изпроси ослепителен лъч в очите или… куршум.

Имаше един-единствен начин. Светкавична атака.

Блох обърна фенерчето в лявата си ръка и го стисна като кама. Копчето за включване беше върху основата му и можеше да го щрака с палеца си. Кръстоса китките на двете си ръце: дясната с магнума отпред, а лявата с фенерчето отзад, като ги държеше насочени в една и съща точка.

Застана срещу вратата. Пое си въздух. Разкърши рамене. Изпука прешлените на шията си. Ритна вратата с крак.

Вратата поддаде без съпротива. Блох я прекрачи, опипвайки тъмното помещение с дулото на револвера си, целейки се в точката от лъча на фенерчето.

Нищо.

Нито в ъглите.

Нито право насреща.

В помещението просто нямаше никой.

Сега забеляза, че светлината е бледозелена и идва отнякъде близо до пода. Фенерчето ѝ освети нещо, което приличаше на голям бял ковчег в единия ъгъл на офиса. Тя се взря в източника на светлината и видя, че е индикатор за включен уред. Бял кабел водеше от ковчега до контакта.

Не беше ковчег.

А фризер.

След като се убеди, че е сама в сградата, Блох прибра оръжието си и пристъпи към фризера.

За какво ли му бе притрябвал на някого фризер в изоставена сграда? Нямаше вид на нов, но не беше и стар. Отгоре имаше слой прах, а когато се приближи, чу тихото бръмчене на мотора и вентилатора.

Ръката ѝ посегна едва ли не сама към дръжката по средата на капака. Ужасяваше се да погледне вътре, но знаеше, че трябва да го направи.

Представи си Кейт, легнала във фризера. Все още по нощница, мъртва в този леден саркофаг. Със замрежени от скреж очи. С напукани почернели устни. Блох бе виждала трупове на всевъзможни места.

Не беше набожна, но осъзна, че устните ѝ прошепват молитва, преди да изтегли дръжката нагоре. Повдигна я и чу онзи характерен засмукващ звук, който се получава при отварянето на врата на вакуумна камера.

Във фризера нямаше лампа.

Но имаше нещо друго. Масивен блок лед. Не беше обичайното заледяване, което се образува във фризерите. Сякаш в този бяха изсипани сто литра вода, за да запазят завинаги онова, което се съхраняваше вътре.

Лъчът на фенерчето ѝ потрепери, когато освети с него вътрешността на фризера. Разпозна мигновено нещото вътре въпреки слоевете масивен лед.