Съучастници

— Много хора си имат свои теории за случилото се — каза той. — Аз бях там, защото издирвах сериен убиец и бях получил сигнал от един федерално регистриран информатор. Около четири часа след като подаде сигнала, въпросният информатор бил намерен под Манхатънския мост, налапал дулото на гладкоцевна пушка. Краката и ръцете му били вързани със свински опашки. Правоохранителните органи връзват така заподозрените… имам предвид, федералните правоохранителни органи.

— Господи! — възкликна Блох.

— Някой от Бюрото е искал да вляза там слепешком; знаел е, че шансът ми да изляза жив е горе-долу колкото на „Милуоки Брюърс“ да спечелят Световната купа. Честно да ти кажа, и аз не знам как оживях. Бях прострелян на четири места и почти ми изтече кръвта. Една част от мен… Не знам как да го опиша. В един момент имах чувството, че не съм там. Че просто наблюдавам отстрани случващото се.

— Знаеш ли кой ти е заложил капана? — попита Блох, докато се изправяше на крака.

Лейк поклати глава.

— Но все някога ще науча. Когато казах на началниците си защо съм влязъл в сградата и какво се е случило с информатора, те веднага ме пенсионираха от ФБР. Не понасят скандалите. Не искат неприятности. Бранят своите.

Блох вдигна лоста за гуми и нанесе три резки удара по леда.

— Но ти си бил един от тях! — каза тя.

— Всъщност не. Не играех по правилата им. Бях аутсайдер, макар да им носех точки. Но шефовете не дават пет пари за точките, които им носиш, ако не им играеш по свирката.

Той замахна с всичка сила и стовари козия крак в центъра на ледения блок. Блох чу силен пукот и светна с фенерчето си вътре.

Лейк отмести с лоста парче лед, което тежеше може би двайсет килограма.

Вече имаха достъп до ципа, минаващ през центъра на чувала. Блох извади от ботуша си сгъваем нож и внимателно направи разрез в чувала — двайсетина сантиметра, колкото да стигнат с ръка през дупката в леда.

Докато тя държеше фенерчето, Лейк разкъса чувала.

Блох изпусна фенерчето във фризера, зави ѝ се свят. Подпря се на стените на сандъка и се наведе над отвора. Дъхът ѝ спря.

Много отдавна не беше плакала. Усети познатия прилив на ендорфини, онова надигане от стомаха към гърлото, лепкавия вкус в устата.

Затвори очи, като се бореше с порива си да рухне и да заплаче. После се изправи, извади мобилния си телефон и натисна бутона за Еди Флин.

43. Еди

Уайт нямаше уточняващи въпроси към изцапания с мастило експерт по ДНК.

Когато един от свидетелите ти колабира, има два начина да реагираш. Да се опиташ да замажеш щетите или да го изкараш колкото се може по-бързо от там и да повикаш нов свидетел. Прокурорът избра второто. Следващият свидетел трябваше да бъде добър. Почти непоклатим.

— Народът призовава госпожа Дейзи Броудър.

Идеално.

Дребна старица с бяла коса, облечена в елегантен сив костюм с блуза на синьо-бели райета, се зададе с уверена крачка по пътеката. Движеше се с такава лекота, че ми напомняше едно от онези комични телевизионни шоута, в които артисти се правят на възрастни инвалиди, докато не се метнат на скейтборд и не побъркат публиката с някакви страхотни изпълнения. Госпожа Броудър приличаше на такава артистка. Беше кожа и кости, сякаш цялата ѝ мускулатура бе изсмукана с помпа. Ръцете ѝ бяха деформирани от артрит. Възрастта беше изписала историята на живота ѝ с фини бръчици навсякъде върху кожата ѝ, а по ръцете и челото ѝ имаше кафяви старчески петна.

Видял възможност да се изяви, Уайт скочи от мястото си и заобиколи припряно масата, за да подаде ръка на госпожа Броудър. Искаше да я подкрепи, докато се настани на свидетелското място.

Тя го отпрати с жест. Госпожа Броудър не се нуждаеше от помощ. Уайт се почувства глупаво, но я погледна с най-топлата си фалшива усмивка, след което се върна на масата на обвинението. Тя се закле в Библията да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината и нека Бог ѝ е на помощ. Отдавна съм спрял да броя хората, които съм наблюдавал да полагат тази клетва. Повечето нервничат, объркват ръката, която трябва да сложат върху Библията, потят се и сричат клетвата, макар че съдебният служител е до тях и им я диктува. Иска се само да повтарят след него. Някои приемат това сериозно или поне се преструват, опитвайки се да покажат нещо като искреност, докато всъщност се издават какви лицемери са.

Госпожа Броудър обаче беше от сериозните. Повтори високо и ясно всяка изречена от служителя дума, сякаш наистина вярваше в клетвата. Все едно я рецитираше на първия мач от Световното първенство по бейзбол от могилката на питчъра на Янки Стейдиъм. Когато свърши и съдията я покани да седне, тя му благодари като на глуповато, но любимо внуче.

— Госпожо Броудър — започна Уайт, — спомняте ли си къде бяхте през нощта срещу десети юни тази година?

Тя кимна и каза:

— Младежо, спомням си точно къде бях, какво вършех и какво се случи във въпросната нощ.