Съучастници

Обърнах се и попитах тихо госпожа Броудър:

— Горе-долу тук?

Госпожа Броудър сложи длан зад ухото си и каза:

— Извинете, не ви чувам.

Този път извиках:

— Съжалявам, толкова се отдалечих. Това ли е приблизително разстоянието между жилището ви и уличната лампа?

Тя кимна.

Тръгнах по обратния път. Бавно. За да оставя възможност на съдебните заседатели да оценят разстоянието. И за да им се стори по-голямо, отколкото всъщност беше. Спрях се пред масата на защитата.

— Това са тринайсет-четиринайсет метра.

— Толкова някъде, да.

— А вашето жилище, както установихме, е на двайсет и няколко метра от къщата, нали?

Тя кимна.

— Необходимо е да отговаряте с думи за протокола, госпожо Броудър.

— Да — изрече троснато тя.

— Значи уличната лампа, за която толкова държахте да ни осведомите, е на почти трийсет метра разстояние от къщата.

Тя се наведе напред, отвори уста, после бързо я затвори. Помисли малко и каза:

— Да… може би е така. Но аз все пак ги виждах.

— Когато преди малко господин Уайт ви попита, вие заявихте, че мъжът и жената минали бавно покрай къщата, после се върнали и този път се спрели отпред, като я наблюдавали пет, може би десет минути. Излиза, че не сте напълно сигурна колко време са останали там, нали така?

— Не, видях ги. И те стояха известно време там.

— Известно време — повторих аз. — Госпожо Броудър…

Спрях се. Отброих наум десет секунди. Бавно, за да съм сигурен, че са точно десет: хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три…

Старицата изчакваше търпеливо, като се чудеше какви ли капани още ѝ готвя.

— Току-що замълчах за десет секунди. Сториха ви се много, нали?

— Аз… всъщност не.

— Не ви ли се сториха много повече от десет секунди?

В напрегнатото, заредено с очакване мълчание една секунда може да се усети като цяла минута. Възприятието за време е субективно.

— Може би. Почувствах се неловко.

— Правилно. Госпожо Броудър, вие наистина ли наблюдавахте двойката през цялото време, или хвърляхте по едно око към улицата, докато си гледахте филма? Кой беше той? „Хищникът“?

— Същият, с Арнолд — каза с усмивка тя.

— Харесвате ли Арнолд?

— Че кой не го харесва?

— Хубав филм, съгласен съм.

— Един от любимите ми.

— Значи съм прав? Вие си гледахте филма и хвърляхте по едно око навън?

— Може и така да е било, но ги видях да стоят там.

— Дали ще е по-честно да кажем, че не сте сигурна колко точно са стояли там? Може да е било минута или по-малко?

— Вероятно повече — отвърна тя.

Една последна тема: гледната точка.

— Разбирам, че виждате улицата от фотьойла си. Не е било необходимо да ставате и да отивате до прозореца.

— Не, виждам всичко от фотьойла.

— Светеше ли лампа в стаята ви?

— Да, лампионът до телевизора.

Имаше няколко начина да отиграя ситуацията. Блох ми беше казала, че улицата не се вижда безпрепятствено от апартамента на госпожа Броудър. Един клон закривал част от гледката. Ако попитах дали листата на дървото не са ѝ пречели да вижда добре, тя просто щеше да отрече. По-добре беше да се хвана за фотьойла, а не за дървото.

— Налага ли се да променяте позата си, за да не ви пречат на гледката листата на дървото пред прозореца ви?

— Малко. Трябва само да се наведа напред.

Време беше да приключваме.

— Госпожо Броудър, вие сте разговаряли с полицейски служител в деня след убийствата и сте му казали, че сте видели мъж и жена да стоят пред къщата предишната вечер, но той не е сметнал, че това има отношение по случая, понеже издирвали самотен извършител, нали? Пясъчния човек.

— Да, същото казах и на господин Уайт.

— На третия ден след убийството Полицейското управление на Ню Йорк и ФБР пуснаха в медиите снимка на Пясъчния човек и обявиха общонационално издирване. Спомняте ли си кога видяхте това съобщение?

— Мисля, че да. Не знам кога точно видях съобщението. Първо видях снимката му.

— Две седмици по-късно, след като голямото жури реши да повдигне обвинения срещу Кари Милър, нейната снимка заедно с тази на съпруга ѝ се появи на първата страница на „Ню Йорк Таймс“. И тогава отново се обадихте в полицията, нали?

— Точно така.

— Но вие току-що казахте на съдебните заседатели, че сте ги разпознали. Да не искате да кажете, че не сте разпознали Даниъл Милър, виждайки снимката му по телевизията седемдесет и два часа след убийството през улицата срещу вас?

— Казаха ми, че търсят един човек. Не мъж и жена.

— Но сте видели лицето му по новините и не сте уведомили полицията, нали?

— Мисля, че им казах. Не съм сигурна. Стори ми се, че не ги интересува особено да говорят с мен.

Поех си въздух и издишах бавно.

Време беше да изплета от отделните нишки въже за бесене. Жал ми беше за госпожа Броудър, но животът на Кейт бе заложен на карта. Нужна ми беше надежда. Това означаваше, че нямам право да щадя старицата.