Съучастници

Свидетелските показания са като стар детройтски спортен звяр — изглежда и звучи изумително, но покараш ли го малко, най-вероятно ще откриеш, че е надежден колкото двайсетдоларов ролекс. Най-многото, което може да направи един адвокат на защитата, е да се опита да възпре журито да се прехласва по елегантните линии на автомобила или по грохота на осемцилиндровия V-образен двигател. Трябваше да се погрижа да не се задоволят с едно подритване на гумите, преди да се метнат зад волана, а да надникнат отдолу и да изцапат пръстите си с ръждата, да се вслушат внимателно в шума на мотора, докато открият дупката в ауспуха. Някои щяха да прозрат отвъд това, което им се поднася, други — не. От мен се искаше само да вдигна капака на двигателя и да светна с фенерче вътре.

Знаех, че тази свидетелка ни навреди. Съдебните заседатели не просто вярваха на госпожа Броудър; те искаха да ѝ вярват.

— Добър ден, госпожо Броудър. Казвам се Еди Флин. Много съжалявам, че сте претърпели някои лични неприятности покрай този случай. Сигурно е било много страшно.

— Напомни ми на едно отминало време. Но не беше чак толкова зле. Аз съм вече стара, господин Флин, и не се боя от този Пясъчен човек.

Кимнах и пристъпих крачка напред.

— Възхищавам се на храбростта ви, госпожо Броудър. Сега да поговорим за това, което сте видели онази нощ…

При кръстосания разпит показанията на свидетеля очевидец могат да се атакуват по три линии — разстояние, осветеност и време. Има и други уязвими моменти, а на мен щеше да ми е нужен поне още един. Но за начало почнах от основното. Разстоянието.

— На какво разстояние е прозорецът ви от къщата?

— О, не знам със сигурност.

— Нека ви помогна. На кой етаж се намира апартаментът ви?

— На третия.

— Значи сте на колко? Десет… дванайсет метра над земята?

— На десетина, бих казала.

— И живеете на Източна Дванайсета улица между Трето и Второ авеню?

— Точно така.

— Главните артерии в Ню Йорк са по трийсет метра широки. Вашата улица не е от главните артерии, значи е колко? Двайсет метра широка?

— Да, бих казала, че е горе-долу толкова.

— А като се отчете и височината над земята, в онази вечер вие сте се намирали на двайсет и три-четири метра от тротоара пред къщата на Нилсен, нали?

— Точно така — кимна госпожа Броудър.

Разстоянието бе установено. Сега светлината.

— В колко часа започна филмът онази вечер?

— Ами някъде около десет, мисля.

— А в колко часа според вас видяхте двойката?

— Може би в десет и четиресет и пет или в единайсет. Нещо такова.

— Отвън е било тъмно, нали?

— Да. Но уличната лампа светеше — каза тя.

Приблизително това е моментът, в който свидетелят започва да се досеща накъде го водиш. Опитва се да се съпротивлява, да изпреварва въпросите ти. Единственият начин да се справиш със ситуацията е да покажеш, че я владееш изцяло.

— Не ви питах за уличните лампи, госпожо Броудър. А само дали отвън е било тъмно. За лампите ще говорим след малко. Да пробваме още веднъж. Било е нощ. Отвън е било тъмно, не е ли така?

Тя сплете пръсти, кимна и каза:

— Да, беше тъмно.

— Уличната лампа, която толкова държахте да споменете, тя на какво разстояние е от къщата на семейство Нилсен?

Госпожа Броудър видимо се затрудняваше да пресметне разстоянието. Много хора имат този проблем. Не могат да мислят в метри и сантиметри, не могат да визуализират обстановката. Задачата ми беше да накарам госпожа Броудър да се почувства колкото се може по-несигурна.

— О, не знам всъщност. Близко е обаче.

— Какво разстояние е близко според вас?

— Не знам, три метра?

— Да ви улесня малко. Уличната лампа от вашата страна на улицата ли е, или от отсрещната?

— От моята страна.

— Пред жилището ви ли?

— Не, малко по-нататък.

— Вече установихме, че вашият апартамент е на двайсет и три-четири метра от тротоара пред къщата на семейство Нилсен. Това означава, че уличната лампа няма как да е на три метра от там, нали, госпожо Броудър?

Тя стисна устни, вдигна ръце с дланите нагоре и сви рамене, както правят хората, които не знаят какво да кажат или как да постъпят.

— Виждам, че не сте сигурна, затова позволете да ви помогна. Уличната лампа не е пред сградата, в която живеете, а е между нея и Трето авеню, нали така?

Тя затвори очи, опитвайки се да си представи улицата, и каза:

— Точно така, като застанете с лице срещу жилището ми, ви се пада вляво.

— Разбирам това, въпросът ми е: колко вляво?

— Пак ви казвам, не знам точно. Не много далече.

— Това дали ще ви помогне? Да кажем, че в момента сте отвън пред сградата си. Посочете в залата ориентир, който да е на същото разстояние, колкото лампата. Не е там, където съм аз. Дали не би могла да бъде чак в дъното на залата?

Тя се взря в указаната посока и каза:

— Не, не е чак толкова далече. Може би наполовина на това разстояние.

Аз се обърнах и закрачих толкова бавно, колкото да не си докарам някое мъмрене от съдията. Стъпките ми отекваха в смълчаната зала, докато минавах покрай масата на защитата, покрай първия ред, после втория, третия, четвъртия, петия. Забавих крачка и така стигнах до десетия ред, който се падаше по средата.