Съучастници

Уайт се усмихна и ми хвърли бърз поглед, който намекваше, че тази свидетелка няма да се хване на тъпите ми номера. Аз нямах нужда да ми го казва. Госпожа Броудър щеше яко да ме озори. Някои свидетели не можеш да ги разбиеш с нищо. Те са като бронирани. А Кейт разчиташе на мен. На Хари. На Блох.

— Просто слушай — прошепна ми Хари. — Винаги се намира пролука. Изчакай да я видиш.

— Госпожо Броудър, защо не ни кажете къде бяхте и какво видяхте онази нощ?

— Гледах филм. „Хищникът“ с Арнолд Шварценегер. Бях стигнала до половината, където убиват Хокинс, когато случайно погледнах навън през прозореца и видях отсреща двама души, мъж и жена. Минаваха покрай къщата на семейство Нилсен, но сякаш не бързаха.

— Какво искате да кажете с това „сякаш не бързаха“?

— Вървяха много бавно. Това привлече вниманието ми. Всеки в Ню Йорк бърза за някъде. Тези двамата не бързаха за никъде.

— И какво стана после?

— Ами не обърнах много внимание. Продължих да си гледам филма. След около пет минути те се върнаха. Пак минаха покрай къщата на Нилсен. Изведнъж се спряха, обърнаха се и застанаха на тротоара, като просто я оглеждаха.

— Колко време останаха там?

— Може би пет-десет минути.

— Разпознахте ли ги?

— Отначало не. Не ги познавах. Човек вижда какво ли не в града, но тези двамата ми причиниха някакво особено усещане. Трудно е да се опише. Може да ви прозвучи странно, но като ги гледах, ме обзе лошо предчувствие. Съсредоточих се. Успях да огледам добре лицата им.

— Кога говорихте с полицията, госпожо Броудър?

— На другия ден видях полицаи пред дома на Нилсен. Както и парамедици. Бяха отцепили цял участък от улицата и не можех да отида на заниманията си. Но слязох долу и заговорих един полицай. Разказах му какво съм видяла предишната вечер.

— И какво каза той?

— Не търсели двойка. А мъж, който действал сам.

Имах чувството, че Уайт много държи да приключат бързо с грешката на ченгето, но се възпря. Явно реши, че е по-важно съдебните заседатели да научат, че госпожа Броудър е разговаряла с полицията, преди лицето на Даниъл Милър да се появи във всички новинарски емисии, сайтове и вестници в страната.

— Какво стана след това, госпожо Броудър?

— Ами… минаха поне два дни. Целият квартал беше покрусен. Познавахме семейството. Всеки ден виждахме децата да си играят пред къщата, да се прибират от училище, да отиват до магазина. Всичко беше толкова шокиращо. Не знам колко време мина след онази нощ, преди да видя лицето на мъжа по новините. Обадих се в местния участък и докато пратят полицай в апартамента ми, още едно лице се появи в новините. На жената, която беше пред къщата на Нилсен. По онова време не знаех кои са. Но щом видях снимката им, разбрах, че са те.

Телефонът в джоба на сакото ми изпиука. Имейл от Денис с прикачени файлове.

Кликнах върху дисплея и прочетох съобщението.

— Госпожо Броудър, виждам, че не носите очила. Колко е добро зрението ви? — попита Уайт.

— Аз съм далекогледа. Ползвам очила за четене, но нямам проблеми, когато гледам телевизия или чета отдалече улични табели с надписи.

— Един последен въпрос. Доколко сте убедена, че двойката, която сте видели в нощта на убийството, са наистина обвиняемата Кари Милър и съпругът ѝ Даниъл Милър?

Старицата не отговори веднага. Огледа се, видимо изненадана от въпроса.

— Никога не съм била по-убедена в каквото и да било през живота си. Те бяха. Онази вечер успях добре да ги огледам, няма как да са били други.

— Благодаря ви, госпожо Броудър. Знам, че през последните дни сте под полицейска закрила на сигурно място. Това не е лесно преживяване за когото и да било. Искам да ви благодаря, че днес дадохте показания пред съдебните заседатели. Моля да останете на мястото си. Господин Флин може да има въпроси към вас.

Уайт седна, видимо доволен от себе си.

Аз погледнах към ложата на журито.

Понякога е трудно да четеш чуждите мисли. Повечето хора не могат да разгадаят дори един човек, а какво остава за дванайсет. Но на мен не ми бяха нужни дванайсет души на моя страна. За оправдателна присъда ми стигаше и един. Оглеждайки едно по едно лицата на заседателите, аз не виждах неуверено изражение. Нито едно лице не изглеждаше ни най-малко скептично. Госпожа Броудър сякаш им бе прочела текст от Библията.

Едно дело може да прилича на онези влакчета на ужасите в увеселителните паркове — до някакъв момент се издигаш нагоре, рееш се нависоко, а в следващия се устремяваш право надолу и ти се струва, че ще се разбиеш в земята. Двама-трима заседатели отвърнаха на погледа ми. Лицата им ме предизвикваха: Давай, приятел, да те видим какво можеш! Госпожа Броудър си го каза както си е било. Или изглеждаха искрено заинтригувани дали ще мога да разколебая доверието им в страховитата госпожа Броудър.

Аз самият бях любопитен да науча това. Не ми оставаше друго, освен да пробвам.

Хари постави длан върху ръката ми и каза:

— Направи каквото можеш. Бъди кратък. Не искаме битка с госпожа Броудър. Тя ще изкара още деветдесет години.

Кимнах, изправих се и закопчах сакото си.