Съучастници

Песента, онази проклета песен.

А сега — тук. Къде се намираше?

Мисленето ѝ помагаше.

Баща ѝ бе носил синята униформа на нюйоркски полицай двайсет години, преди да върне значката си. Спомняше си историята му как се озовавал на тясно. Така му викаше. На тясно. Не как е бил притиснат зад патрулката, докато някакъв подивял гангстер я е превръщал в швейцарско сирене с картечния си пистолет; не как е увещавал самоубиец да слезе от корниза на десететажна сграда, озовал се там, защото по погрешка в надрусано състояние удушил с възглавница собственото си бебе; не и как е видял партньора си да налапва дулото на гладкоцевна пушка само защото е почукал на грешната врата в погрешния квартал.

На тясно.

С това баща ѝ се опитваше да ѝ каже, че разликата между живота и смъртта е в умението да обмисляш и да вземаш правилните решения. Там беше ключът към оцеляването — в доброто решение. Винаги имаше нещо, което човек можеше да направи, за да влоши или оправи нещата.

Очите на Кейт бавно се адаптираха към гъстия мрак. Дишането ѝ се забави. Вече можеше да чува звуци, да усеща миризми, да вижда.

Нямаше много за гледане. Тя не различаваше никакви форми в тъмното освен нещо над главата си, което може би приличаше на открехнат тавански прозорец. Не можеше да определи на какво разстояние е, но ѝ се струваше доста по-близо, отколкото би трябвало. Запита се дали столът, за който е вързана, не е поставен върху маса, понеже имаше чувството, че ако стъпи на него, главата ѝ ще опре в тавана.

Въздухът излизаше шумно от гърлото ѝ, макар че вече контролираше дишането си. Издаде тих звук: ууу. Той се върна при нея почти мигновено, едновременно плътен и някак приглушен. Предположи, че се намира в много малко и тясно помещение с бетонни стени. Нещо като преддверие към бункер.

Босите ѝ стъпала опипаха студения под. Определено беше бетон. Равен, масивен и гладък. Имаше още нещо, което караше стъпалата ѝ да се плъзгат. Не беше натрупана мръсотия.

А пясък.

За миг ужасът ѝ се върна с удвоена сила. Но тя го потисна, дишайки дълбоко, докато овладя нервите си.

Миризмата наоколо беше позната и силна. На грес. На моторно масло. И на метални инструменти.

Миришеше на гараж и тази миризма никак не се връзваше със смътните очертания на онова, което я заобикаляше. Затрепери. Все още беше по нощница и усещаше студения въздух по кожата си. Потрепванията на тялото ѝ, подобни на пулсиращия ритъм на двигател, възпламениха пожар в главата ѝ. Болката бе поотслабнала, но студът, страхът и треперенето я събудиха напълно. Сякаш някой бе заменил мозъка ѝ с една от онези големи разрушителни топки, с които събаряха сгради, и най-малкото движение я засилваше към стените на черепа, за да отскочи от тях или да пробие навън.

С болката дойде и прилошаването. Тя затвори очи, опитвайки се да запази спокойствие. Да мисли.

Беше жива. Сама не знаеше защо. Пясъчния човек не вземаше живи пленници. За това можеше да има две причини.

Първата: че тя е заложница. За пред полицаите или пред Еди. Разменна монета. Това ѝ се струваше най-логичното обяснение.

Имаше още една причина, за която не желаеше да мисли. Но мисълта се оформи и остана в съзнанието ѝ като миризмата тук. И нямаше намерение да си иде.

Беше я отвлякъл, за да я убие, но без да бърза.

В този миг Кейт реши, че трябва да избяга. Не чуваше и не виждаше никого. Пясъчния човек не беше при нея в тази странна стая. Тя имаше време, без да знае колко.

Трябваше да мисли.

Да планира.

Да избяга.

Измествайки тежестта на тялото си, Кейт установи, че е вързана за дървен стол. Той изскърцваше, щом се облегнеше назад, както скърцат частите на стари чамови или ясенови мебели, когато се трият една в друга. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба, китките ѝ бяха стегнати със свински опашки. С пръстите си бе напипала още една опашка, която се спускаше вертикално и вероятно беше преметната през напречната летва между краката на стола.

Тя притисна десния си крак към пода, измести тежестта на тялото си наляво и успя да повдигне двата десни крака на стола все по-високо, и когато ѝ се стори, че ще падне наляво, се хвърли надясно. Краката от дясната страна на стола се стовариха обратно на пода и тя продължи да напъва нататък, докато двата леви крака не се вдигнаха във въздуха, и тогава се хвърли с цялата тежест на тялото си в тази посока.

Краката на стола скърцаха и пукаха от клатенето, а тя се дърпаше нагоре, докато свинските опашки се врязваха в плътта ѝ.

Не ѝ отне много време, за да изтръгне напречната летва и тогава краката на стола заплашиха да излязат от гнездата си въпреки винтовете, които ги държаха.

Кейт се поклащаше наляво-надясно и постепенно усети как свинската опашка се изплъзва от напречната летва.