Тайнственото око

Добрек седна пред бюрото си, извади от джоба си лула, избра си измежду многото пакети тютюн един пакет Мериланд, разкъса бандерола, напълни лулата и я запали. После почна да пише писма. Но не му спореше, защото само след минута той захвърли работата си и се замисли, като съсредоточи вниманието си в една точка на бюрото. После грабна една кутия за марки и започна да я разглежда. След това премести няколко предмета, които Прасвил беше пипал и поразмислил, се захвана да ги изследва с очи, попипваше ги с ръце, навеждаше се към тях, сякаш някакви, известни само нему знаци му говореха нещо. Най-сетне Добрек натисна копчето на електрическия звънец, който се чу някъде долу, в преддверието.

Портиерката се яви само след миг.

Добрек я попита:

— Те идваха, нали?

Жената се колебаеше да отговори. Той настоя.

— Вижте, Клеманс, нима вие сте отваряли тази кутия за марки?

— Не, господине.

— Е, добре. Аз бях залепил кутията с тънка ивичка прозрачна хартия, сега тя е скъсана.

— Обаче, мога да ви уверя… — започна жената.

— Няма нужда да лъжеш — каза той. — Аз сам ви предупреждавах за тези посещения.

— Но…

— Но вие предпочитате да ядете от две чинии… Нека бъде така!

Добрек протегна ръка. В нея имаше банкнота от петдесет франка. Повтори:

— Те идваха, нали?

— Да, господине.

— Същите ли онези, които бяха тук пролетта?

— Да, и петимата… с един друг… който ги водеше…

— Едър?… Мургав?…

— Да.

Арсен Люпен забеляза как челюстите на Добрек се стиснаха. Добрек продължи:

— Това ли е всичко?

— После дойде още един, който се присъедини към тях… А после влязоха тези двамата, дето дежурят обикновено пред къщата…

— Останаха ли те в кабинета?

— Да, господине.

— Добре.

Жената излезе. Добрек продължи с кореспонденцията си. После, като протегна ръка, той взе от края на бюрото един бял лист, написа няколко знака отгоре му, след това го изправи, като че ли не искаше да го изгубва от погледа си. Така правеха силно късогледите хора. На листа имаше цифри. Люпен успя да види тази формула за изваждане:

9–8 = 1

Съсредоточено, Добрек през зъби произнасяше аритметичната формула.

— Няма никакво съмнение — каза на висок глас той по някое време.

Добрек написа още едно късо писмо, сложи го в плик, адресира плика и го изправи и подпря до листа с цифрите. Люпен прочете:

„До господин Прасвил, главен секретар на префектурата“.

Добрек пак позвъни.

— Клеманс — каза той на вратарката. — Ходила ли сте на училище като малка?

— Ами, разбира се, господине…

— Учиха ли ви на смятане там?

— Но, господине…

— Вие не сте много силна в изваждането!

— Защо?

— Защото не знаете, че девет без осем прави едно. А това, виждате ли, е много важно. Без тази първоотделенска истина не може да се живее.

Добрек бе станал и бе прекосил стаята с ръце на гърба, като се клатеше както преди. После бе повторил маршрута си. След това бе спрял на вратата на трапезарията и я беше отворил.

— Между другото, ако от девет се махнат осем, ще остане един. И той е останал тук, нали? Сметката е правилна, господинът ще ни даде блестящо доказателство за това.

Добрек държеше плътната кадифена завеса, в гънките на която Арсен Люпен се бе скрил в бързината.

— Боже мой, ще се задушите там, господине! Без да се смята, че неочаквано, за развлечение мога да промуша с нож тази завеса. Спомнете си лудостта на Хамлет и смъртта на Полоний: „Казвам ви, че това е плъх, голям плъх…“ Е, господин Полоний, хайде излезте от своята дупка!

Това бе едно от онези необикновени за Арсен Люпен положения, в които той никак не беше навикнал да изпада и които от дъното на душата си мразеше. Самият той да лови в капан другите и да ги кара да плащат с главата си — това го допускаше, но да му се смеят така бе истинска подигравка. Но как можеше да избегне ударите на злата съдба, в този момент?

— Малко сте блед, господин Полоний… Я гледай, та това е същия господин, който дни наред вече дежури на площада и улицата навън! Вие също сте полицай, господин Полоний, нали! Хайде де, успокойте се, не ви мисля злото… Както виждате, сметката ми е вярна. Според Клеманс, тук са влезли девет шпиони. Аз, на връщане преброих отдалече, на булеварда, осем човека. Девет без осем, остава един, който стои тук зад завесата, и следи…

— Е, и какво още? — каза Люпен, обзет от лудо желание да се хвърли върху този човек и да го накара да млъкне.

— Какво ли? Нищо, юначе. Какво още искате? Комедията свърши. Само ще ви помоля да предадете на вашия началник Прасвил това писмо, което току-що написах. Клеманс, благоволете да покажете пътя на господин Полоний. И ако някога пак се яви, отворете му широко всички врати. Вие сте тук у дома си, господин Полоний. Ваш покорен слуга!…