Тайнственото око

— Преди двадесет и пет години, когато все още се казвах Кларис Дарсел и родителите ми бяха живи, в Ница срещнах трима млади мъже, имената на които ще ви разяснят веднага страшната драма. Това бяха Алексис Добрек, Викториен Мерж и Луи Прасвил. Тримата се познаваха още от студентските си години. Приятелството им бе продължило и в армията, бяха служили в един полк. Тогава Прасвил бе влюбен в една артистка, тя пееше в операта в Ница. Добрек и Мерж бяха влюбени в мен. Ще се помъча да ви разкажа накъсо за всичко това. Фактите сами по себе си говорят достатъчно много. От първия миг се влюбих във Викториен Мерж. Може би сбърках, като не си признах веднага това, но истинската любов е винаги боязлива, нерешителна и свенлива. За нещастие, периодът на очакване, така прекрасен за тайно влюбените, бе дало основание на Добрек да се надява на нещо. Когато научи, че се омъжвам за Мерж, той побесня.

Кларис Мерж поспря да си поеме дъх, после с променен от вълнението глас продължи:

— Никога няма да забравя това… Тримата бяхме в салона. О, аз още чувам думите му, пълни със заплахи и злоба. Викториен се обърка. Той никога не бе виждал своя приятел в подобно състояние. Добрек имаше вид на див звяр. Той скърцаше със зъби, тропаше с крака, очите му — тогава още не носеше очила, се пълнеха с кръв. Не преставаше да повтаря: „Ще си отмъстя за това, ще си отмъстя за това! Вие не знаете на какво съм способен! Ще чакам, ако трябва, десет, двадесет години! О, вие не знаете… Как умея да отмъщавам! Да правя зло… Каква радост! Аз съм роден да върша злини! Вие двамата ще ми се молите на колене!“

С помощта на баща ми и един слуга Викториен Мерж изхвърли това отвратително същество. След шест седмици се омъжих за Викториен.

— А Добрек — прекъсна я Люпен, — той не се ли опита?…

— Не, но в деня на сватбата ми Луи Прасвил, който ни беше свидетел, въпреки забраната на Добрек, като се върна у дома си, намери младата жена, която обичаше, оперната певица, намери я… намери я мъртва, удушена…

— Какво? — извика Люпен, той беше подскочил от стола. — Нима Добрек?…

— Узна се, че Добрек от няколко дни настойчиво я ухажвал, но нищо повече. Бе невъзможно да се установи кой е посещавал дома на Прасвил в неговото отсъствие. Нямаше никакви следи, нищо.

— Но Прасвил…

— За Прасвил и за нас работата бе ясна. Добрек е поискал насила да отвлече младата жена, може би е пожелал да я насили и по време на борбата си с нея, в загуба на разсъдък, я е сграбчил за гърлото. Но за това нямаше никакви доказателства. Добрек дори не го обезпокоиха.

— Какво стана после с Добрек?

— Няколко години не чухме нищо за него. Знаехме, че се е разорил в игра на комар и че пътува в Америка. Аз постепенно забравих гнева и заплахата му и започнах да си мисля, че ме е забравил, а заедно с това, забравил е и отмъщението си. Впрочем, аз бях много щастлива, за да се занимавам с това, което беше извън любовта ми, политическото положение на моя съпруг и здравето на сина му Антоан.

— Антоан?

— Да, това е истинското име на Жилбер.

Люпен запита:

— Кога… в Кое време… Жилбер… започна?

— Не мога да кажа точно кога. Жилбер, Жилбер и като дете беше такъв, какъвто е сега, обичан от всички, мил, симпатичен, очарователен, но ленив, недисциплиниран. Когато стана на петнадесет години, ние го дадохме в един колеж в околностите на Париж. Искахме да го отдалечим от нашето внимание, да го направим по-самостоятелен. След две години го изключиха.

— Защо?

— Заради поведението му. Бяха открили, че нощно време бяга. Под предлог, че е вкъщи при нас, той се е губил по цели седмици неизвестно къде…

— Какво вършеше той през цялото това време?

— Забавляваше се. Вземаше участие в конни надбягвания, влачеше се по кафенета и съмнителни заведения…

— Значи, той имаше пари?

— Да.

— Кой му ги даваше?

— Неговият зъл гений, човекът, който скришом от нас му е помагал да бяга от колежа, който го отби от правия път, откъсна го от нас и го научи на лъжа, кражба, разврат…

— Добрек?

— Добрек.

Кларис Мерж закри в шепи почервенялото си лице. После с уморен глас продължи:

— Добрек си отмъсти. В деня, в който мъжът ми изгони от дома ни нашия син, Добрек ни написа в писмо всичко, което бе сторил с момчето. Писмото завършваше така:

„Тези дни съд. По-късно, затвор. Накрая, нека се надяваме, ешафод.“

Люпен се провикна:

— Как? Добрек ли е подготвил последното престъпление?

— Не, не, онова беше само пожелание. Но какъв ужас ни донесе то! Аз бях болна. Току-що се беше родил малкият Жак. Всеки ден научавахме за някое ново злодеяние на Жилбер — фалшиви подписи, мошеничества… На всичките си познати ние разправяхме, че сина ни е в чужбина, после казвахме, че е починал. Животът ни бе за окайване. Той стана още по-страшен, когато се развихриха политическите бури, които пометоха моя съпруг.

— Как стана това?

— Две думи ще бъдат достатъчни: името на мъжа ми бе в списъка на двадесет и седемте.

— А!

Мъглата за миг се разпръсна и Люпен като при блясъка на светкавица видя цял куп неща, които досега тънеха в мрака.