Тайнственото око

— Вървете в хотела. Ще дойда при вас.

Разделиха се. Люпен отиде направо в дома на Добрек. Позвъня. Отвори му един агент, който веднага го позна.

— Господин Никол?

— Да, аз съм — каза той. — Главният инспектор Бланшон тук ли е?

— Да.

Въведоха го в кабинета на Добрек, където го чакаше главния инспектор. Той го прие с видимо уважение.

— Господин Никол, имам заповед да бъда непрекъснато на ваше разположение. Много съм щастлив, че идвате именно днес.

— Има ли нещо ново, господин инспектор? Нещо важно?

— Много важно.

— Говорете по-скоро.

— Добрек се завърна.

— А? Какво? — извика Люпен. — Добрек се е върнал? Тук ли е той сега?

— Не, излезе.

— Влиза ли той в кабинета си?

— Да.

— Кога?

— Тази сутрин.

— И вие не му попречихте?

— С какво право?

— И го оставихте сам?

— Той решително поиска това.

Люпен едва се задържаше на краката си. Като постоя така някое време, той попита, като се стараеше да го направи колкото се може по-уверено:

— Дълго ли време Добрек стоя тук?

— Около двадесет секунди.

— Как, само толкова?

— Да, не повече.

— Колко беше часът?

— Десет.

— Могъл ли е той по това време да знае за самоубийството на д’Албюфе?

— Да. Видях в джоба му специалното издание на „Пари Миди“.

— Тъй, тъй — рече Люпен. После попита:

— Господин Прасвил не ви ли даде специални инструкции в случай, че Добрек се върне?

— Не. По време на отсъствието на господин Прасвил във връзка с това дори трябваше да запитам префектурата и да изчакам отговора. Както знаете, изчезването на депутата Добрек вдигна голям шум. По време на неговото отсъствие нашето присъствие тук бе допустимо в очите на обществото. Но щом той се беше завърнал здрав и читав, можеше ли да не го пуснем в собствения му дом?

— Все едно — разсеяно рече Люпен. — Все едно е дали пазите къщата, или не. Добрек се е върнал. Значи кристалната запушалка не е вече тук.

Той още не беше свършил фразата ей, когато един нов въпрос възникна в ума му. Не можеше ли някак да удостовери, че запушалката наистина е изчезнала?

Струваше му се, че не е трудно да се направи това. Достатъчно беше само внимателно да разгледа масата, защото Люпен от шепите на Себастиан знаеше, че скривалището беше на или в масата. Вероятно скривалището е било от най-простите, след като Добрек се е бавил в кабинета си не повече от двадесет секунди, време, достатъчно само колкото да влезе и излезе.

Люпен се огледа наоколо. В паметта му се беше запечатал видът на масата с всичките предмети по нея още от предния път. Отсъствието на една от вещите мигновено го порази.

„О — помисли си той, като потръпна от радост, — всичко съвпада… всичко… дори думите, които бях чул в началото на изтезанието на Добрек в кулата на Мъртвия замък. Загадката е разкрита. Този път няма никакво съмнение. Ние стигнахме своята цел.“

Без да отговаря на въпросите на инспектора, Люпен си мислеше за простотата на скривалището. Спомни си един от разказите на Едгар По, където откраднатото и тъй дълго търсеното писмо бе лежало почти пред очите на всички.

— Е, не ми върви — каза Люпен, раздразнен от откритието си. — В тази проклета история някой сякаш ме е обрекъл предварително на несполука. Каквото и да замисля, каквото и да сторя, рухва.

Люпен напусна къщата.

Не бързаше да се поддаде на отчаянието. От една страна, на него му беше известно къде Добрек криеше кристалната запушалка. От друга, чрез Кларис Мерж той щеше да узнае мястото, където се криеше самият Добрек. Останалото беше детска игра за Люпен.

Льобалу и Гроняр го чакаха във фоайето на малкия хотел Франклин разположен близо до Трокадеро. Мерж още не се беше обадила.

— Нищо — рече Люпен. — Имам доверие в нея. Тя няма да остави Добрек току-тъй…

На мръкване започна да губи търпение. Той видя съдържателя на хотела. Попита:

— Сигурен ли сте, че няма писма за моите приятели?

— Да, напълно.

— А за мен? Казвам се господин Никол…

— Също…

Кларис Мерж беше отседнала в хотела под името Одран.

— Интересно — рече Люпен. — Ние очакваме писмо от госпожа Одран…

— Но дамата сама идва тук преди малко…

— Какво казвате?

— Беше тук, и като не намери тези господа, остави едно писмо горе в своята стая. Нима камериерката не ви е казала?

Тримата бързо отидоха в стаята на Кларис. Върху малката масичка наистина имаше писмо.

— Я виж, писмото е разпечатано — каза Люпен. — Как е могло да се случи това? И после, защо е така изрязано с ножица?

Писмото съдържаше следните редове:

„Добрек прекара седмицата в хотел Централ. Тази сутрин заповяда да занесат багажа му на гара… и телефонира да му запазят място в спален вагон за влака, който тръгва за…

Не зная в колко часа заминава влака. Но цял следобед ще бъда на гарата. Елате тримата колкото се може по-бързо. Трябва да се подготви отвличане.“

— Добре — рече Льобалу, — Но на коя гара? За къде пътува влакът? Тя е отрязала най-важните думи.