Тайнственото око

— Е, да — проломоти Гроняр. — Две думи, изрязани с ножицата, и се губи целият смисъл. Интересна работа, госпожа Мерж трябва да си е изгубила ума…

След известно мълчание Люпен каза спокойно:

— Тук е идвал Добрек.

— Добрек?

— Нима бихте могли да допуснете, че госпожа Мерж нарочно е допуснала тези две думи? Това е работа на Добрек. Госпожа Мерж е възнамерявала да проследи депутата, а се е получило точно обратното, той е проследил нея.

— Как?

— С помощта на тукашния слуга, който нарочно не ни е предупредил за пристигането на госпожа Мерж. За сметка на това, той е предупредил Добрек. Добрек е дошъл, прочел е писмото, за подигравка ни го оставя, като отрязва най-същественото…

— Можем да разузнаем, да разпитаме…

— Каква полза! Каква полза има да знаем всичко останало, след като той веднъж вече е идвал?

Люпен дълго време изучава писмото. Няколко пъти го обръща на всички страни, поднесе го на светлината на лампата, стана и каза:

— Да вървим!

— Но къде?

— На Лионската гара.

— Сигурен ли сте?

— Никога за нищо не съм сигурен, когато имам работа с Добрек. Но трябва да тръгнем от някъде, да се опрем на нещо. Съдейки по това, че работата, здравето и удоволствията му ще го отвлекат по-скоро към Марсилия и лазурните брегове, отколкото на изток. От двете гари, Източната и Лионската, ние трябва да се спрем на Лионската.

Бе повече от седем вечерта, когато Люпен и дружината му излязоха от хотел Франклин. Наеха автомобил. Само след няколко минути се увериха, че Кларис Мерж я нямаше никъде — нито в чакалнята, нито пък на перона.

— Все пак… все пак… — сумтеше Люпен. Напрежението му растеше от новите пречки. — Ако Добрек си е запазил място в спален вагон във влак, който тръгва от Париж вечерта, той може да го е направил само за влака, който тръгва в седем и половина часа.

Бързият нощен влак всеки момент щеше да тръгне. Те тичешком провериха всичките коридори, без да успеят да намерят никой — нито госпожа Мерж, нито Добрек. Вече се готвеха да си тръгнат, когато в бюфета на гарата ги заговори един хамалин.

— Намира ли се между вас човек с името Льобалу?

— Да, да, аз съм — каза Люпен. — Какво има? Казвайте, защото бързам!

— А, вие ли сте, господине? Дамата тъй ми и каза; ще бъдете трима, а може и двама…

— За бога, говорете, човече! Каква дама?

— Една дама, която цял ден прекара тук на гарата, до гардероба…

— Е, и? Тя качи ли се във влака?

— Да, тръгна с пощенския влак в шест и половина. В последния момент тя ми каза да ви предам, че тръгва, че господинът се намира в същия влак и че отива в Моите Карло.

— Дявол го взел — рече Люпен. — Трябваше да дойдем по-рано. Остава ни само едно: да ги следваме с пътническите влакове. Повече от три часа са безвъзвратно загубени…

Времето им се стори безкрайно. Те си взеха билети и се обадиха по телефона на съдържателя на хотел Франклин. Казаха му да им изпраща пощата в Монте Карло, нахраниха се, четоха вестници. Най-после влакът в девет и половина тръгна.

Така, воден от стечение на обстоятелствата, Люпен обърна гръб на полесражението в Париж, в най-важния момент на борбата той отиваше напосоки. И това ставаше четири-пет дни преди неизбежното екзекутиране на Жилбер и Вошери.

Той прекара тежка, мъчителна нощ. От всички страни неизвестност, мрак, безизходност и безсилие.

Вече добре познаваше тайната на кристалната запушалка. Но можеше ли да знае дали Добрек не ще промени и дали не е променил вече тактиката? Можеше ли да знае дали списъкът на двадесет и седемте все още се намираше в предмета, където първоначално го бе скрил? Колко много тревога му носеше фактът, че Кларис Мерж, надявайки се да проследи Добрек, сама беше попаднала в примката му: Добрек явно я бе проследил и сега с дяволска хитрост я завличаше в предварително избрано от него място, далече от всякаква помощ.

Играта на Добрек беше ясна. Та нима Люпен не знаеше колебанието на нещастната жена? Нима не знаеше — Льобалу и Гроняр го бяха потвърдили, — че Кларис гледаше на предлаганата от Добрек безчестна сделка като на приемлив изход от положението. В такъв случай, как можеше Люпен да сполучи? Логиката на събитията, мощно направлявана от Добрек, водеше към съдбоносна развръзка: за да спаси своя син, майката трябваше да пожертвува себе си, съвестта и честта си.

— Мръсен негоднико — скърцаше със зъби Люпен в приливи на неудържима ярост, — ако те пипна, не бих желал да бъда на мястото ти!

В Монте Карло те пристигнаха в три часа след обяд. Люпен не откри Кларис на перона на гарата. Душата му се продираше от съмнения.

Почакаха. Не се яви никакъв пратеник. Люпен разпита стражарите и контрольорите, не бяха ли забелязали сред навалицата от предишните влакове двама пътника по описанието, което направи.

Трябваше да тръгне да претърсва хотелите и пансионите на цялото княжество. Каква загуба на време!

На втория ден вечерта Люпен със сигурност знаеше, че Добрек и Кларис не бяха нито в Монте Карло, нито в Монако, нито в Кап д’Ел, нито в Тюрби, нито на нос Мартин.

В такъв случай? В такъв случай, какво? — питаше се той, като се тресеше от гняв.