Тайнственото око

Най-после в събота, в посочената от Люпен поща им дадоха телеграма. Телеграмата беше от съдържателя на хотел Франклин в Париж и бе до поискване. Тя гласеше:

„Той слезе в Кан и продължи пътя си за Сан Ремо. Хотел «Амбасадор палас». Кларис“.

Телеграмата беше изпратена сутринта.

— Дявол да го вземе — извика Люпен. — Те са минали през Монте Карло. Трябваше един от нас да остане да пази на гарата. Мислех си за това, но в тази навалица…

Люпен и приятелите му скочиха в първия влак, който заминаваше за Италия.

На обяд минаха границата.

След четиридесет минути влакът влизаше в Сан Ремо.

Веднага видяха един носач с фуражка, който имаше на гърдите си окачена табелка с надпис „Амбасадор палас“. Човекът имаше вид, сякаш търсеше някого сред тълпата.

Люпен се приближи до него.

— Вие търсите господин Льобалу, нали?

— Да, господине. Льобалу и още двама господа…

— Изпрати ви една дама, нали?

— Да, госпожа Мерж.

— Тя във вашия хотел ли се установи?

— Не, не въобще не е слизала от влака, само ми направи знак да се приближа, описа ми тези трима господа и каза: „Предупредете ги, че заминаваме за Генуа… Хотел «Континентал».“

— Сама ли беше?

— Да.

Люпен освободи носача, след като му даде бакшиш, после се обърна към приятелите си и каза:

— Днес е събота. Ако екзекуцията се извърши в понеделник, ние не можем нищо да сторим. Но е малко вероятно изпълнението на присъдата да стане в понеделник. Във вееш случай, тази нощ трябва да пипна Добрек и още в неделя да бъда в Париж с документа. Това е последният ни шанс, да вървим по-скоро!

Гроняр отиде и взе три билета за Генуа.

Влакът изсвири.

Люпен се поколеба за последен път.

— Не, наистина, това е глупост! Какво правим! Ние трябва да бъдем в Париж! Хайде да поразмислим…

Той беше готов да отвори вратата на вагона и да скочи от влака, но спътниците му го задържаха. Композицията тръгваше. Той пак се поколеба. Приятелите му отново го спряха.

Те продължиха лудото си преследване.

Два дни оставаха до екзекуцията на Жилбер и Вошери.

ГЛАВА X

ШАМПАНСКО ЕКСТРА ДРАЙ?

На един от хълмовете, които опасват Ница, между долината Мантега и долината Св. Силвестър се издига огромен хотел, от който се открива приказната панорама на града и залива на Ангелите. Тук постоянно се тълпят хора, дошли от всички краища на света, многолюдното е истинска смес от най-разнородни класи и народности.

Във времето, когато Люпен, Гроняр и Льобалу минаваха границите на Италия, Кларис Мерж влезе в този хотел. Тя поиска южна стая, и си избра № 130 от втория етаж. Стаята се беше освободила сутринта.

Тази стая бе отделена от номер 129 с двойна врата. Веднага щом остана сама, Кларис дръпна завесата, която прикриваше първата врата и долепи ухо до втората.

„Той е тук — помисли си тя. — Облича се, за да иде в клуба, както вчера.“

Съседът й излезе. Тя се промъкна в коридора до стаята с номер 129. Вратата беше заключена.

Цяла нощ Кларис чака завръщането на своя съсед. Лепна си едва в два след полунощ. В неделя сутринта наново започна подслушването.

В единадесет съседът си отиде. Този път той беше оставил ключа на вратата.

Кларис решително влезе, насочи се към общата врата, вдигна завесата, отвори вратата и се озова в стаята си.

След няколко минути чу гласовете на двете камериерки, които чистеха съседната стая. Те излязоха след като бяха почистили, уверена, че никой не ще й попречи, тя пак се вмъкна в другата стая.

Кларис провери чекмеджетата на сандъка и преградките в куфара, претърси шкафа, писалищната маса, банята, мебелите и всичко останало. Нищо.

На балкона забеляза парче хартия, като че ли случайно хвърлено там.

— Дали това не е хитрост от страна на Добрек? — помисли гласно Кларис. — Дали това парче хартия не съдържа…

— Не — чу тя глас зад себе си в момента, когато слагаше ръка върху дръжката на вратата.

Обърна се. Беше Добрек.

Кларис не се учуди, нито уплаши. Не се и засрами, като откри, че се бе озовала пред Добрек. Вече няколко месеца тя прекалено много страдаше, за да се безпокои затова, какво можеше да си помисли или да каже за нея Добрек, след като така я беше изненадал на местопрестъплението.

Като смазана се отпусна в едно кресло.

Добрек ухилен я заговори:

— Грешите, мила приятелко. Вие никак не сте се доближили до търсения предмет. А това е тъй лесно! Искате ли да ви помогна? Край вас, мила приятелко, върху ей тази кръгла масичка. На пръв поглед няма нищо особено… освен принадлежностите за четене, за писма, за пушене, ядене… Това е всичко… Искате ли една от тези захаросани ябълки?… Впрочем, вие сигурно ще предпочетете да почакате същинската храна, която съм поръчал да донесат. Наля?

Кларис не отвърна. Сякаш не чуваше неговите думи. Като че ли чакаше той да каже нещо друго, по-важно, нещо, което не може да не бъде произнесено.

Добрек махна от масичката всички предмети и ги сложи върху мраморния плот на камината. Позвъни.

Влезе управителят на ресторанта.

Добрек го попита:

— Готова ли е поръчаната от мене закуска?

— Да, господине.

— С шампанско?

— Да, господине.