Тайнственото око

— Обаждам се от стая 129, госпожице. Моля, кажете на лицето, което седи срещу бюрото ви, да се качи при мен… Ало?… Да, госпожице, един господин с мека сива шапка. Той знае… Благодаря ви.

Като остави слушалката, Добрек се обърна към Кларис:

— Не се страхувайте. Този човек е самата скромност. Неговият девиз е: „Тайна и бързина“. Бивш агент от Обществена безопасност, той ми направи вече много услуги, между които и тази да ви проследи, докато вие преследвахте мен. От пристигането ни на юг, той не се занимава кой знае колко с вас. Но то е, защото бе зает повече с друга работа. Влезте, Яков.

Добрек сам отвори вратата на един слаб, дребен човек с червеникави мустаци.

— Яков, бъдете любезен да разкажете на дамата накратко за всичко, което направихте от сряда, от онзи ден, когато тя седна във влака на Лишената гара.

Яков извади от вътрешния джоб на сакото си бележник, прелисти го и започна да чете с монотонен глас:

Сряда вечерта. Седем и четвърт. Лионската гара. Чакам господата Гроняр и Льобалу. Те пристигат с едно трето лице, което още не познавам, но което трябва да е господин Никол. За десет франка заех блузата и каскета на един работник. Приближих се до тези господа и от името на една дама им казах, „че отиват в Монте Карло“. После телефонирах на слугата в хотел Франклин. Всички телеграми, изпратени на господаря му и препращани от същия господар, ще бъдат прочетени от този слуга, и ако има нужда, ще бъдат задържани.

Четвъртък. Монте Карло. Тези трима господа претърсват хотелите.

Петък. Бързи излети в Тюрби, в Кап д’Ел, в Кап Мартен. Господин Добрек ми телефонира. Той смята за по-разумно да се изпратят тези господа в Италия. Обаждам се на слугата от хотел Франклин да им изпрати телеграма, с която им се определя среща в Сан Ремо.

Събота. Сан Ремо. Перонът на гарата. За десет франка вземам каскета на портиера от Амбасадор палас. Тримата господа пристигат. Срещаме се. От страна на една пътничка, съобщавам им, госпожата се казва Мерж, съобщавам им, „че отиват в Генуа, хотел Континентал“. Колебание от страна на тези трима господа. Господин Никол иска да слезе. Задържат го. Влакът заминава. Добър път, господа! След един час се качвам на влака за Франция и се спирам в Ница, където чакам нови заповеди.

Яков затвори бележника си и приключи:

— Това е всичко. Днешният ден ще бъде записан довечера.

— Вие можете да го запишете още отсега, господин Яков. „Пладне. Господин Добрек ме изпраща в бюрото за запазване на спални вагони. Задържам две места за Париж, за влака в два часа и четиридесет и осем минути и веднага ги изпращам на господин Добрек. После вземам влака в дванадесет часа и петдесет и осем минути за Вентимил, гранична гара, и целия ден прекарвам на гарата, следейки всички пътници, които пристигат във Франция. Ако господин Никол, Гроняр и Льобалу пожелаят да напуснат Италия и да се върнат през Ница в Париж, имам заповед да телефонирам в полицейската префектура, че господин Арсен Люпен и двама от съучастниците му се намират във влак номер X…“

Като продължаваше да говори, Добрек отведе Яков до вратата, затвори я след него, завъртя ключа и като се приближи до Кларис, каза:

— Сега слушай, Кларис…

Тя не възрази. Какво можеше да направи срещу един тъй могъщ, тъй изобретателен противник, който можеше всичко да предвиди до най-малките подробности и който така свободно играеше със своите противници? Можеше ли да се надява на намесата на Люпен сега, когато той скиташе из Италия, преследвайки призраци?

Най-после Кларис разбра защо трите телеграми, изпратени от нея до хотел Франклин, бяха останали без отговор. Добрек постоянно беше край нея, в сянката й. Той бдеше, изолираше я, отделяше я от нейните съратници и другари, беше я отвеждал малко по малко — победена и пленница, между четирите стени на тази стая.

Тя разбра докрай цялата своя слабост. Беше във властта на това чудовище. Трябваше да мълчи и да се подчинява.

Добрек повтори със злобна радост:

— Слушай, Кларис. Ти трябва непременно да ме изслушаш. Сега е обед, а в два часа и четиридесет и осем минути тръгва последният влак, чуваш ли, последният влак, който може да ме откара в Париж утре, понеделник, тъкмо навреме, за да спася сина ти. Значи, в два часа и четиридесет и осем минути аз трябва да тръгна. Да замина ли?

— Да.

— Нашите места в спалния вагон са вече поръчани. Ще ме придружиш ли?

— Да.

— Знаеш ли условията за намесата ми за спасяването на твоя син?

— Да.

— Приемаш ли ги?

— Да.

— Ще станеш ли моя жена?

— Да.

О, тези ужасни отговори! Нещастната жена ги даваше в състояние на пълно вцепенение, отказвайки се дори да разбере с какво се обвързваше. Нека най-напред замине, нека освободи Жилбер от кървавата машина, видът да която я преследваше ден и нощ… А после, мек, става, каквото ще…

Добрек се изсмя високо: