Тайнственото око

Кларис се върна и седна на мястото си. Тъй като тя мълчеше, Прасвил заговори;.

— Говорете, мила приятелко, бъдете откровена докрай. Съвсем не искам да крия, че много държа да имам този списък в ръцете си.

— Ако това е желание от ваша страна — забеляза Кларис, на която Люпен беше суфлирал ролята до най-малки подробности, — ако това е желание само от ваша страна, страхувам се, че не бихме могли да се споразумеем.

Прасвил се усмихна:

— Разбира се, ние сме готови и на известни жертви.

— На всякакви жертви — поправи го твърдо Кларис.

— На всякакви жертви, стига само, разбира се, да останем в границите на приемливите желания.

— И дори ако се наложи да излезем от тези граници — непреклонно произнесе Кларис.

Прасвил изгуби търпение:

— Е, за какво става въпрос най-после? Кажете.

— Извинете ме, мили приятелю. Исках преди всичко да изтъкна голямата важност, която придавате на тази хартийка. И пред вид предстоящата незабавна размяна, по-точно да определя… как да го кажа?… стойността на онова, което получавате от моя страна. Неоценимото винаги трябва да получи своята равностойност…

— Разбира се — раздразнен произнесе Прасвил.

— Значи, безполезно е да ви излагам цялата история и да ви разяснявам от една страна, ужасите, които избягвате — от друга, облагите, които ще можете да извлечете, ако притежавате тази хартийка.

Прасвил трябваше да, положи усилия, за да се сдържи и да отговори повече или по-малко, учтиво:

— Съгласен съм с вашите доводи. Свършихте ли?

— Моля да ме извините, но ние все още не сме си казали нищо определено. Остава да си изясним един момент. В състояние ли сте лично да водите преговори?

— Как така?

— Не ви питам дали имате възможността да уредите всичко веднага, а дали се явявате като представител на онези, които са в течение на цялата работа и имат властта да я уредят.

— Да — малко насила отвърна Прасвил.

— Значи, един час след като ви съобщя условията си, ще мога да разчитам на отговор.

— Да.

— Отговорът ще бъде от страна на Правителството?

— Да.

Кларис се наведе и едва чуто прошепна:

— Отговорът ще бъде и от страна на Елисейския дворец?

Прасвил се изненада. Той помисли един миг и отвърна:

— Да.

Кларис заключи:

— Остава ми само да поискам честната ви дума, че колкото и непонятни да ви се сторят условията ми, няма да поискате да ви съобщавам причината за тях. Условията си остават условия. Вие трябва да ми отговорите с една дума — да или не.

— Имате моята честна дума — ясно произнесе Прасвил.

В прилив на силно вълнение, Кларис пребледня още повече. Когато се овладя, тя устреми поглед в очите на Прасвил и каза:

— Списъкът на двадесет и седемте ще ви бъде предаден срещу помилването на Жилбер и Вошери.

— Моля?

Прасвил слисан скочи от мястото си.

— Помилването на Жилбер и Вошери? Съучастниците на Арсен Люпен?

— Да — каза тя.

— Убийците от вила Мария-Тереза? Тези, които утре трябва да бъдат наказани?

— Да, същите — с висок глас рече Кларис. — Искам тяхното помилване.

— Но това е безумие! Защо? Защо?

— Напомням ви, Прасвил, вие дадохте дума…

— Да… да… действително… Но това е толкова неочаквано!

— Защо?

— Защо? По много съображения!

— Какви?

— Най-накрая… най-накрая… размислете сама! Жилбер и Вошери са осъдени на смърт!

— Ще ги помилват и ще ги изпратят в каторга. Това е всичко.

— Невъзможно е! Делото вдигна голям шум. Та това са съучастници на Арсен Люпен. Присъдата е вече известна на целия свят.

— Е, и какво?

— Ние не можем да се опълчим срещу решението на съда.

— От вас не се иска това, иска се само смекчаване на наказанието чрез помилване. Помилването също е нещо законно.

— Комисията за помилване вече се произнесе…

— Нека бъде така. Но остава председателят на републиката.

— Той отказа.

— Ще си върне отказа.

— Невъзможно!

— Защо?

— Няма причини.

— Няма нужда от причини. Правото за помилване е безгранично понятие. То се упражнява без контрол, без повод, без предлог, без обяснения. То е кралска привилегия. Нека председателят на републиката се възползува от нея по свое усмотрение, или по-скоро, съгласно подбудите на своята съвест, за благото на държавата. Един час ще ви стигне, за да получите отговора и да ни го кажете.

— Това е лудост, дявол да го вземе! Повтарям ви, това е невъзможно, физически невъзможно!

— Значи, не?

— Не, не, не, хиляди пъти, не!

— В такъв случай, остава ми само да си отида. Кларис тръгна към вратата. Господин Никол я последва.

Прасвил скочи и им пресече пътя.

— Къде отивате?

— Боже мой, мили приятелю, струва ми се, че разговорът е свършил. Щом смятате, щом сте сигурен, че председателят на републиката ще сметне този знаменит списък на двадесет и седемте за незначително нещо…

— Стойте — каза Прасвил.

Той заключи вратата и с глава, обронена на гърдите и ръце на гърба закрачи из стаята.

Люпен, който не бе промълвил нито дума по време на цялата сцена, си казваше:

„Колко увъртания, какво колебание, колко излишни движения, за да се стигне до неизбежната развръзка! Та може ли граф Прасвил, който не е кой знае какъв голям ум, но който не е и глупак, да се откаже от отмъщението над смъртния си враг? Ей го, битката е спечелена…“