Тайнственото око

— Какво искате да кажете? — попита Кларис.

— Една секунда… Първо трябва да дам една заповед.

Прасвил извика секретаря си:

— Моля, телефонирайте в дома на председателя, че прося за извинение. По причини, които лично ще изясня, отлагам аудиенцията.

Той затвори вратата и се върна до писалищната си маса.

Прави, зашеметени, Кларис и Люпен го гледаха слисано, без да разбират причините за тази внезапна промяна в нещата. Дали не бе полудял? Дали не беше маневра от негова страна? Нежелание да удържи на своята дума? Отказваше ли се сега, когато притежаваше списъка, да изпълни дълга си към тях?

Той подаде списъка на Кларис.

— Можете да си го вземете обратно.

— Да го взема обратно?…

— И да го пратите на Добрек.

— На Добрек?

— Освен ако не предпочитате да го изгорите.

— Защо казвате това? То е безсмислено.

— Напротив, твърде разумно е.

— Но защо, защо?

— Веднага ще ви обясня… Списъкът на двадесет и седемте беше написан, и ние имаме неопровержими доказателства за това, на лист пощенска хартия, принадлежаща на председателя на дружеството на канала, от която имаме няколко образци в тази кутийка. Всеки лист има малък кръст, който се вижда само ако хартията се държи срещу светлината. Върху листчето, което ми носите, няма такъв кръст.

Люпен почувствува, че от главата до краката му мина нервна тръпка. Той не смееше да обърне лице към Кларис, защото предусещаше нейното отчаяние. Сама чу слабия й глас:

— Значи, трябва да се предположи, че Добрек е бил изигран?

— Никога! — извика Прасвил. — Точно напротив, вие сте била изиграна, бедна приятелко. Добрек държи истинския списък, списъкът, който открадна от касата на умиращия, е в него.

— А моят документ?

— Той е фалшив.

— Фалшив?

— Напълно фалшив. Това е поредната хитрост на Добрек. Заслепена от кристалната запушалка, вие търсехте само нея, докато той…

Прасвил не довърши. Със ситни стъпки, вдървена и права, сякаш бе някакъв автомат, Кларис приближаване бавно до него. Ясно изрече:

— В такъв случай?

— Разбира се, принуден съм…

— Вие отказвате да отидете?…

— В такъв случай, какво, мила приятелко?

— Вие отказвате?

— Вижте, мислимо ли е с фалшив документ…

— Вие не искате?… Не искате?… А утре сутринта… след няколко часа, Жилбер…

Тя страшно пребледня. Лицето й потрепваше от болка, като в агония. Очите й се разшириха, челюстите и тракаха.

Като се страхуваше да не каже нещо излишно, Люпен я хвана за рамото и се опита да я отведе. Но тя го отблъсна със страшна сила, направи още две-три крачки напред, залитна, сякаш щеше да падне и изведнъж, разтърсвана от енергия и отчаяние, хвана Прасвил за реверите на палтото и високо извика:

— Вие ще идете там!… Веднага ще идете!… Трябва!… Трябва да спасите Жилбер…

— Моля ви, мила приятелко, успокойте се…

Кларис пронизително се засмя.

— Да се успокоя!… Когато утре сутринта Жилбер… О, не, не, страх ме е… това е ужасно… Но, тичайте, нещастнико! Измислете помилването му! Нима не разбирате? Жилбер… Жилбер… но това е мой син, мой син, мой син!

Прасвил извика. В ръката на Кларис блесна острието на нож. Тя замахна да го забие в гърдите си, но не успя. Господин Никол я улови за ръката и разпалено заприказва:

— Вършите лудост!… Понеже ви се заклех да го спася… Живейте за него… Жилбер няма да умре… Възможно ли е да умре, след като аз се заклех…

— Жилбер, сине мой… — стенеше Кларис.

Той силно я стисна, обърна я към себе си и прикри устата й с шепа.

— Стига! Млъкнете… Моля ви да мълчите… Жилбер няма да умре!…

Най-после успя да я отведе. На вратата се обърна към Прасвил:

— Почакайте, господине — помоли той с повелителен глас. — Ако ви трябва списъкът на двадесет и седемте… истинският списък, чакайте ме. След един час ще бъда тук, и ще говорим.

Люпен се обърна строго към Кларис:

— А вие, госпожо, имайте още малко кураж. Заповядвам ви това в името на Жилбер.

Като придържаше Кларис така, сякаш държеше някакъв манекен, Люпен мина през коридорите, стълбите, двата двора, и излезе на улицата.

През това време замаяният от събитията Прасвил си възвърна способността да мисли. Той обсъждаше в себе си ролята на господин Никол, който в началото беше незабележим съветник на Кларис, но който в края на краищата в последните минути се бе проявил като човек решителен, авторитетен, пълен с енергия, дори с дързост, готов да премахва всички пречки по пътя си.

Кой можеше да се държи по този начин?

Прасвил потрепера. Отговорът сам се беше натрапил. Доказателствата заваляха, едно от друго по-убедителни.

Едно-единствено нещо смущаваше Прасвил. Външността на господин Никол нямаше ни най-малка прилика е известните фотографии на Арсен Люпен. Съвсем друга беше формата на лицето, на устните, изразът бе друг, друга беше косата, с една дума — нищо не схождаше с описанието на прочутия авантюрист. Но нима Прасвил не знаеше, че цялата сила на Люпен беше в това — с необикновено умение да се превъплъщава? Нямаше никакво съмнение.

Прасвил бързо напусна кабинета си. В коридорите срещна агент от Обществената безопасност и трескаво го попита:

— Сега ли идвате?

— Да, господин главен секретар.

— Срещнахте ли по пътя си дама и господин?