Тайнственото око

В този момент Прасвил отваряше вътрешната врата, която водеше в приемната на частния му секретар и с висок глас произнасяше своята заповед:

— Господин Лартиг, телефонирайте в Елисейския дворец и кажете, че моля за аудиенция във връзка с извънредно важно съобщение.

Като затвори вратата, Прасвил се върна и каза на Кларис:

— Моята намеса ще се ограничи само с предаването на вашето предложение.

— Предаде ли се, то ще бъде прието.

Настъпи дълбоко мълчание. Лицето на Кларис се озаряваше от такава дълбока радост, че Прасвил се смая и я загледа с нескривано любопитство. Каква ли беше тайнствената причина, която караше Кларис да иска спасението на Жилбер и Вошери? Каква ли бе връзката й с двамата души? Каква ли бе драмата, която беше оплела тези три живота, заедно с живота на Добрек?

„Прието, блага душичке!, мислеше си Люпен. А ти, стар глупако, блъскай си ангелите, нищо няма да разбереш. О, ако бяхме поискали помилването само на Жилбер, както желаеше Кларис, може би ти щеше да проникнеш в загадката. Но Вошери, животното Вошери, не може да има нищо общо с госпожа Мерж. А — ето, аз имам честта да ми се окаже внимание: наблюдават ме. Вътрешният монолог сега се върти покрай моята личност: Кой ли може да е този господин Никол, този провинциален чиновник? Защо той е тъй силно привързан и тялом, и духом, към госпожа Мерж? Кое е истинското лице на този натрапник? Аз извърших грешка, като пропуснах да поразпитам… Ще трябва да видя това… ще трябва да сваля маската на този човек… Защото, най-сетне, неестествено е в края на краищата човек да си създава толкова главоболия за работа, в която не е пряко замесен… Защо господин Никол също така настоятелно иска да спаси Жилбер и Вошери? Защо?…“

Люпен леко обърна глава.

„Охо! Ето, една мисъл се появява в чиновническия череп… неясна и настойчива мисъл… Дявол го взел, този човек не бива да открие в лицето на господин Никол господин Арсен Люпен. Стига толкова усложнения…“

Размислите на Люпен бяха прекъснати от секретаря на Прасвил. Той влезе и съобщи, че аудиенцията на Прасвил ще му бъде дадена след един час.

— Добре, благодаря ви — каза Прасвил. — Оставете ни.

Като възобнови разговора, без никакви усуквания, Прасвил заяви:

— Мисля, че ще можем да се споразумеем. Но преди да изпълня своята мисия, трябва да знам по-точни сведения. Къде се намираше списъкът?

— В кристалната запушалка, както и предполагахме — отговори госпожа Мерж.

— А кристалната запушалка?

— В един предмет, който Добрек преди няколко дни дойде да търси върху писалищната маса в дома си на площад Ламартин, предмет, който аз му отнех вчера.

— А този предмет?

— Не е нищо друго, освен един пакет тютюн, тютюн Мериланд, който се търкаляше върху масата.

Прасвил онемя. Като се посъвзе, проговори:

— О, ако знаех! Този пакет Мериланд съм го пипал десетки пъти. Колко глупаво!

— Няма значение — каза Кларис. — Важното е, че откритието е направено.

Прасвил се начумери, което означаваше, че би му било по-приятно, ако откритието беше направено от него самия. После попита:

— Значи, списъкът е у вас?

— Да.

— Тук?

— Да.

— Покажете го.

Тъй като Кларис се поколеба, той каза:

— О, моля ви, не се страхувайте от нищо. Този списък е ваш, и аз ще ви го върна веднага. Но вие трябва да разберете, че нищо не мога да предприема, докато сам не се уверя в неговата наличност.

Кларис въпросително погледна господин Никол. Прасвил забеляза това. Кларис рече:

— Ето го.

Прасвил грабна листчето с очевидно вълнение, загледа се в него и почти веднага продума:

— О, да, да… Това е почеркът на касиера… познавам го. Списъкът носи подписа на председателя на дружеството. Червен подпис. Между другото, аз имам и други доказателства. Например, парчето хартийка, откъснато от горния ляв ъгъл на листчето.

Той отвори касата си и извади от една доста странна кутийка съвсем малко парченце хартия, което приближи до горния ляв ъгъл на списъка.

— Ето, съвпадат — рече Прасвил. — Доказателството е неопровержимо. Остава да се провери качеството на тази хартия.

Кларис сияеше от радост. Никога не би могло да се повярва, че вече няколко седмици сърцето й се е разкъсвало от такива ужасни страдания.

Докато Прасвил полагаше листчето върху, стъклото на един от прозорците в кабинета си, тя каза на Люпен:

— Поискайте да предупредят Жилбер още тази вечер. Той сигурно толкова страда!

— Да — каза Люпен. — Впрочем, вие бихте могла да отидете при неговия адвокат и да му кажете.

Тя продължи:

— Също така, още утре искам да видя Жилбер. Нека Прасвил си мисли каквото си ще.

— Разбрано. Но най-напред той трябва да свърши с успех моята мисия в Елисейския дворец.

— Там няма да има трудности, нали?

— Не. Добре виждате, че той веднага отстъпи. Прасвил продължаваше изследванията си с помощта на лупа. След това сравни хартията с малкото скъсано парченце. После пак го намести на прозореца. Сетне извади от кутийката други листове за писма и се зае да изучава прозрачността на едната от тях.

— Ето че мнението ми окончателно е готово. Извинете ме, мила приятелко, това бе деликатно дело… Аз минах през няколко фази… защото не се доверявах… и не без причина.