Тайнственото око

— Да, преди няколко минути минаха в двора.

— Бихте ли познали този човек?

— Мисля че да.

— Не бива да се губи нито минута. Вземете със себе си няколко свои колеги. Идете на площад Клиши. Разузнайте за господин Никол и не изпускайте от очи къщата. Господин Никол трябва да се върне в нея.

— А ако не се върне, господин главен секретар?

— Арестувайте го. Ето ви заповед.

Той се върна в кабинета си, седна на писалищната маса и написа името на заповедта. Агентът се смая.

— Но вие ми говорихте за господин Никол?

— Е?

— На заповедта е написано името на Арсен Люпен…

— Арсен Люпен и господин Никол са едно и също лице!

ГЛАВА XII

ЕШАФОДЪТ

Ще го спася, ще го спася! — неуморно повтаряше Люпен в автомобила. — Кълна ви се, ще го спася.

Кларис не го слушаше, убита от скръб. Повече за себе си, отколкото заради нея, той развиваше своите планове на висок глас.

— Не, играта още не е загубена. Ние имаме още един: силен коз: писмата и документите, които бившият депутат Воранглад предлагаше на Добрек вчера сутринта в Ница. Ще купя тези писма и документи от Станислав Воранглад, каквато и цена да ми иска. После ще се върнем в префектурата и ще кажем на Прасвил: „Тичайте при председателя… Послужете си със списъка така, сякаш е истински н спасете Жилбер от смъртта. Утре, когато Жилбер бъде спасен, можете да признаете, че този: списък е фалшив… Бягайте! Иначе… Е, добре — иначе утре сутринта писмата и документите ще бъдат отпечатани на първите страници на всички вестници. Воранглад ще бъде арестуван, но още същата вечер ще бутнат в затвора и Прасвил!“

Люпен потри ръцете си.

— Той ще отиде! Ще иде! Веднага, след като го видях, почувствувах това. Делото е спечелено. Добре, че намерих в портфейла на Добрек адреса на Воранглад.

Обърна се към шофьора:

— Карай на булевард Распай!

Пристигнаха на посочения адрес. Люпен слезе от автомобила и се качи на третия етаж.

Слугинята му каза, че Воранглад бил заминал и четял да се върна едва вдруги ден следобед.

— А не знаете ли къде е той?

— Господинът е в Лондон.

Когато отново се качи в колата. Люпен не произнесе ни дума. От своя страна Кларис също нищо не го попита, до такава степен всичко и бе станало безразлично.

Пристигнаха на площад Клиши. Когато влизаше в жилището си, Люпен видя, че от стаята на портиерката излизаха двама души. Погълнат от мислите си, той не им обърна никакво внимание. Бяха двама от инспекторите на Прасвил.

— Няма ли телеграми? — попита Люпен слугата си.

— Не, шефе — отвърна Ахил.

— А известия от Льобалу и Гроняр?

— Не, шефе.

— Това е напълно естествено — каза той, като непринудено се обърна към Кларис. — Сега е едва седем, а те могат да пристигнат не по-рано от осем-девет часа. Прасвил ще почака, това е всичко. Ей сега ще му звънна.

Той тъкмо вдигаше слушалката, когато чу зад себе си странно изохкване. Права край масата, Кларис четеше вестник.

— Ахил, Ахил — завика Люпен на слугата си. — Помогни ми да я сложа на това легло. После ми донеси от раклата в стената шишенцето с номер четири, това са приспивателни капки.

Той силом накара Кларис да изпие половината от съдържанието на лекарството. После погледна вестника, който тя беше чела и който все още държеше в ръка и прочете следното: