Тайнственото око

„Предвид екзекуцията на Жилбер и Вошери и възможните опити от страна на Арсен Люпен да освободи съучастниците си, взети са най-сериозни мерки за запазване на реда. От полунощ нататък всички улици, които заобикалят затвора Санте, ще се пазят от военни отряди. Вече се знае, че екзекуцията ще се извърши пред стените на затвора, на площада на булевард Араго.“

„Успяхме да разберем как се чувствуват двамата осъдени на смърт. Както винаги циничен, Вошери с голям кураж чака злокобния изход. — Дявол да го вземе — казва той, — това не ме радва, но щом като трябва да се мине през него, ще се държим като мъже… — И после прибавя: — Не искам и да зная за смъртта. Безпокои ме само мисълта, че ще остана без глава. О, ако шефа намереше начин да ме изпрати на оня свят без да успея да изохкам. Не може ли малко стрихнин, шефе?

Още по-поразително е спокойствието на Жилбер, особено ако си спомним объркването му в съдебната зала. Той най-дълбоко вярва във всемогъществото на Арсен Люпен. — Шефът ми извика пред всички да не се страхувам, той отговаря за всичко. И аз не се страхувам. До последния ден, до последната минута, дори в подножието на ешафода ще разчитам на него. Това е, защото добре познавам шефа. Когато си с него, не съществуват никакви опасности. Той ми обеща, и ще удържи на своята дума. Дори главата ми да отхвръкне, той пак ще я постави на раменете ми. Арсен Люпен да остави Жилбер да умре! О, не, не вярвам!

В това доверие и този ентусиазъм има нещо трогателно и наивно, нещо благородно. Ще видим ще успее ли Арсен Люпен да заслужи това сляпо доверие.“

Люпен едва успя да дочете написаното до край. Сълзи премрежваха очите му, сълзи на нежност и милост, сълзи на отчаяние.

Не, той не заслужаваше доверието на младия Жилбер. Наистина, беше направил всичко възможно, но има обстоятелства, когато трябва да се направи нещо още повече, когато човек трябва да се покаже по-силен и от съдбата си. Този път съдбата беше надвила Арсен Люпен. Още в първия ден и в продължение на цялото това приключение, събитията бяха вървели в посока, която беше противна на предвижданията му, която бе противна дори и на логиката. Макар да бяха преследвали една и съща цел, той и Кларис бяха изгубили цели седмици във взаимно преследване. После, когато обединиха усилията си, една след друга заваляха страшни беди: отвличането на малкия Жак, изчезването на Добрек, пленничеството му в „Кулата на влюбените“, раняването на Люпен и бездействието му, а сетне — лъжовните маневри, които отвличаха Кларис надалеч, а подир нея, Люпен: на юг, към Италия. Последва решителната катастрофа, когато след огромни напрежения на волята, след дълго упорствуване всичко бе рухнало. В момента, когато можеше да се смята, че Златното руно беше в ръцете им, списъкът на двадесет и седемте се оказа без никаква стойност, най-незначителен книжен парцал…

— Долу оръжието — каза Люпен. — Поражението е пълно. Няма да мога да си отмъстя на Добрек, лудост е да смятам, че мога да го унищожа. Победеният съм аз, защото Жилбер ще умре…

Този, когото той наричаше свой приятел, след няколко часа щеше завинаги да изчезне. Люпен не можеше вече да го спаси. Не оставаха никакви средства. Той вече не ги търсеше. Каква полза от това?

Не знаеше ли той, че обществото рано или късно си връща, че часът на възмездието неизбежно настава и че нито един престъпник не е избягал от полагащото му се наказание за греховете?