Тактика на грешките

— Не — отвърна Клетус. — Припомнете си, че аз го принудих да сгреши в преценката си в онази игра с бучките захар. Министърът на междузвездните работи на Коалицията не може да си позволи да изглежда глупак пред един непознат подполковник от Съюза — както ме нарекохте. Вярно е, че никой освен вас не знаеше това, и точно по тази причина ви споменах, че той направи грешка.

— Затова ли ми разказахте какво сте направили? — прекъсна го бързо Мелиса. — За да кажа на Дау?

— Отчасти — отвърна Клетус. Тя рязко си пое дъх в тъмнината. — Но това стана случайно. Защото няма значение дали сте му казали или не. Той знаеше, че аз знаех. И нямаше да бъде добра политика да остави някой като мен да си живее с мисълта, че може да го победи в каквото и да било.

— О-о! — Гласът на Мелиса потрепери от прикрит гняв. — Вие си измисляте всичко! Няма никакви доказателства.

— Аз твърдя, че има. Спомняте си, че партизаните нападнаха колата, където пътувах аз, вместо — както отбеляза и баща ви — автобуса, който беше много по-логична плячка. И то след като Патер Тен подпали телефонните линии за Нова Земя, преди да напуснем кораба.

— Просто съвпадение, най-обикновено съвпадение — възрази тя.

— Не — каза спокойно Клетус. — Също както и прехвърлянето на партизани през прохода Етер, което щеше да ме злепостави като тактически експерт, преди още да съм имал възможността да се запозная с местната военна обстановка.

— Не го вярвам! — намръщи се упорито Мелиса. — Всичко е рожба на вашата фантазия!

— Ако е така, то и Де Кастрис е жертва на заблуждение — отвърна Клетус. — След като се измъкнах от първия капан, той бе толкова изумен, че ми предложи работа при него — работа, която очевидно щеше да ме постави в подчинено положение… Това се случи на партито у Мондар, когато вие отидохте да говорите с Ичан и ние с Де Кастрис останахме замалко сами.

Тя се опита да прочете изражението на лицето му на слабата светлина, идваща от лампата до входната врата на къщата и от изсветляващото преди зазоряване небе.

— Вие сте му отказали? — изрече въпросително тя след дълго мълчание.

— Трябваше. Нощта след прохода Етер той не би могъл да се заблуждава повече, че аз няма да се досетя за следващия очевиден ход на новоземляните — да се възползват от високия прилив, за да прехвърлят саботьори и запаси в Бакхала. Ако ги бях оставил да го направят, без да кажа дума или да предприема нещо, това би означавало, че по някакви причини съм станал негов човек.

Тя отново се втренчи в него.

— Но вие… Какво очаквате да излезе от всичко това, от тази… поредица от случки?

— Точно това, което ви казах на кораба. Да въвлека Де Кастрис в личен двубой, за да мога постепенно да го доведа до все по-големи сблъсъци — докато накрая, в последната схватка, използвам натрупаните от него грешки, за да го унищожа.

Мелиса бавно поклати глава в сенките.

— Вие трябва да сте полудял.

— Или може би малко по-разумен от останалите. Кой знае?

— Но… — Тя се поколеба, като че ли се опитваше да намери довод, с който да го убеди. — Както и да е. Няма значение какво става тук. Дау скоро ще замине. Какво ще стане тогава с вашите планове за него? Той може просто да се върне на Земята и да забрави за вас — и ще го направи.

— Не и докато не го улича в грешка, прекалено публична за него, за да си отиде и да се скрие. И точно такъв ще е следващият ми ход.

— Още веднъж ви питам — какво ще стане, ако аз му кажа за вашите намерения? — поиска да знае тя. — Да предположим, че цялата тази дива история е вярна и аз отида утре в столицата на Нова Земя и му съобщя какво сте намислили? Това няма ли да сложи край на всичко за вас?

— Съмнявам се. Пък и не мисля, че ще го направите.

— А защо пък не? — предизвика го тя. — Онази първа нощ на кораба ви казах, че искам помощ от Дау за баща ми и за мен. Защо да не му съобщя нещо, което ще го направи по-благосклонен към нас?

— Защото сте повече дъщеря на баща си, отколкото си мислите — отвърна Клетус. — Освен това само ще си загубите времето. Не си въобразявайте, че ще ви позволя да се хвърлите в нещо, което ще бъде грешка за вас и за Ичан.

Тя впери поглед в него, без да диша. След това избухна:

— Вие няма да ми позволите! Вие ще ни кажете как да живеем, на мен и на баща ми, така ли? Откъде-накъде имате такова самочувствие, та смятате, че знаете кое е добро за хората и кое не? А още по-малко да си мислите, че можете да им дадете това, което е най-доброто за тях, или да им го отнемете? Кой сте вие… бог или какво…

Тя се опитваше да намери дръжката на вратата, докато го засипваше с думи. Накрая пръстите й я откриха, вратата се отвори и Мелиса изскочи навън, понечвайки да я блъсне след себе си.

— Връщайте се обратно във вашето общежитие — или където смятате да отивате! — изкрещя му през отворения прозорец. — Знаех, че няма смисъл да излизам с вас тази вечер, но татко ме помоли. Трябваше да предположа. Лека нощ!

Тя се обърна и изтича по стълбите към къщата. Вратата след нея се затвори с трясък. Клетус остана сам в тишината под просветляващото небе високо над главата му.

ЕДИНАДЕСЕТ