Тактика на грешките

— Разбрано, полковник.

— Това е тогава. Връщам се в Бакхала. Но първо ще ви оставя до Двете реки. Смятате ли да дойдете по-късно в града? — Тази вечер — отговори Ичан, — веднага след като разпределя хората. Смятам да пътувам. През деня да съм тук, а през нощта в Бакхала.

— Тогава ще се видим в града — кимна Клетус и се обърна към пилота: — Закарайте ни обратно в Двете реки.

Той остави Ичан и се върна в Бакхала. Там го чакаха купчина документи. Нагърбвайки се с ролята на командващ дорсайците, той беше поел и редица други задачи. Те например се оправяха почти без Генерален щаб. На бойното поле всеки от тях си беше сам готвач, перач, мияч, а офицерите отговаряха за документацията, отнасяща се за частта под тяхно командване. Когато бяха в бараките, за рутинната ежедневна работа се наемаха хора за писари, шофьори, готвачи и други, но на фронта такива нямаше.

Дорсайците, които биха облекчили задачата на Клетус за оформяне документите на наемниците, в момента се готвеха за битката при Двете реки. Това беше и причината, поради която Ичан щеше да се връща всяка вечер в Бакхала — да се справи с писарската работа.

Клетус, разбира се, разполагаше с екипа, който Арвид беше събрал за подготовката за предполагаемата вражеска активност. Но всички служители, включително и самият Арвид, бяха заети по цял ден с рутинните си задачи. Клетус ги беше организирал като изследователска група. Те събираха информация и за двете колонии — Нова Земя и тази на Екзотика, както и факти за Кълтис — време, климат, флора, фауна. Тя се преработваше и се подаваше на Клетус, щом като станеше готова; поне половината от деня му отиваше да я преглежда и асимилира.

По тези причини той прекара първите пет дни след заминаването на дорсайците в кабинета си, работейки от седем сутринта до полунощ, с много малки прекъсвания. Около седем часа на петата вечер, когато останалите служители си бяха тръгнали, неочаквано се появи Уефър Линет.

— Хайде да хванем още малко партизани — предложи той.

Клетус се засмя, облегна се на стола и изморено се протегна.

— Не знам къде можем да ги намерим.

— Да отидем да вечеряме и ще го обсъдим — подхвърли лукаво Уефър. — Може би двамата заедно ще измислим как да намерим някого.

Клетус отново се засмя и заклати отрицателно глава, но после се остави да бъде убеден. След вечерята обаче настоя да се върне в офиса. Уефър дойде с него и неохотно си тръгна, след като Клетус го убеди, че работата му не търпи отлагане. — Но не забравяй — напомни му от вратата Уефър, — ще ми се обадиш, щом изникне нещо. Разполагам с пет „Марк V“ и четири от тях са твои половин час след като ти потрябват. И не само аз, а и хората ми. Всеки, който беше с нас там, на реката, разнася историята и едва ли някой под моя команда не би искал да тръгне с теб при първия възможен случай… Ще намериш нещо за нас, нали?

— Обещавам. Много скоро ще ви се обадя.

Уефър най-после се съгласи да го изгонят. Клетус се върна на бюрото си. До единадесет часа беше приключил с разширените и подробни заповеди, които се отнасяха за действията и непредвидените случаи за следващите два дни. Запечата заповедите за Ичан Кан, предназначени за дорсайските части, излезе, качи се в служебната кола и замина за щаба на дорсайците.

Паркира пред сградата. На паркинга имаше още две коли. Единият от прозорците на кабинета на Ичан, гледащ към двора, светеше. Останалата част от постройката — временна дървена конструкция, боядисана в бледозелено, но изглеждаща почти бяла на бледата светлина на новата луна — беше тъмна, също както и другите офиси и сгради наоколо. Сякаш беше призрачен град, в който живее само един човек.

Клетус слезе от колата и се качи по стълбите. Мина през предните канцеларии за посетители и тръгна по коридора, където през открехнатата врата на кабинета на Ичан се процеждаше жълта светлина. Приближи тихо към светлото петно, но изведнъж го спряха гласове в стаята.

Говореха Ичан и Мелиса.

Клетус можете да се изкашля или да предизвика друг шум, за да ги предупреди, че идва. Но в този момент чу да се споменава неговото име и инстинктивно отгатна поне половината от предишния разговор. Нито се оттегли, нито им се обади. Вместо това остана да слуша.

— Мислех, че харесваш младия Греъм — казваше Ичан.

— Разбира се, че го харесвам! — Гласът на Мелиса беше измъчен. — Това няма нищо общо. Не можеш ли да разбереш, татко?

— Не. — Тонът на Ичан беше непреклонен.

Клетус прекрачи и надникна през открехнатата врата. Светлината идваше от една лампа над бюрото на Ичан. Той и Мелиса стояха от двете му страни, един срещу друг. Лицата им, над нивото на лампата, се криеха в сянката, а долната част на телата им беше осветена.

— Не, разбира се, че не би могъл! — възкликна Мелиса. — Защото не искаш, нали! Не твърдиш, че това тук ти харесва повече от нашия дом в Ялалабад! И то след като Дау може да ти помогне да се върнеш. Ти отново ще бъдеш генерал. Там е домът ни, татко! Нашият дом на Земята, за нас двамата!