Танц с дракони

— Майка Ройн тече както ѝ хрумне — измърмори Яндри.

— Седемте да ни спасят дано — промълви Лемор.

Горе на моста каменните хора нададоха вопъл. Няколко засочиха надолу към тях.

— Халдон, заведи принца долу — заповяда Гриф.

Беше късно. Течението ги държеше в зъбите си. Носеха се неумолимо към моста. Яндри изпъна пръта си напред, за да не се блъснат в някой от пилоните. Ударът ги тласна настрани, през пелена от светлосив мъх. Пипала забърсаха лицето на Тирион, меки като пръсти на курва. След това чу зад себе си трясък и палубата се наклони така внезапно, че за малко да загуби опора и да изхвърчи през борда.

Каменен мъж се стовари отгоре в лодката.

Падна върху покрива на кабината толкова тежко, че „Свенливата девица“ се разтърси, и изрева някаква дума на непозната за Тирион реч. Последва го втори каменен мъж — падна до кормилото. Прогнилите дъски се пръснаха от удара и Юсила изпищя.

Дък беше най-близо до нея. Едрият мъж не загуби време да посяга за меча си. Развъртя пръта в ръцете си, шибна каменния човек в гърдите и го събори в реката; той потъна мигновено и без звук.

Гриф се нахвърли върху втория в мига, в който той се измъкна от разбития покрив на кабината. С меч в дясната си ръка и факел в лявата изтласка съществото назад. Докато течението отнасяше „Свенливата девица“ под моста, сенките им заиграха по обраслите с мъх стени. Когато каменният мъж тръгна назад, Дък прегради пътя му с пръта в ръка. Когато тръгна напред, Халдон Полумайстера размаха към него втори факел и го подкара назад. Не му остана друг избор освен да налети право към Гриф. Капитанът се плъзна настрана и мечът му изсвистя. Изхвърчаха искри, щом стоманата се заби в калцираната сива плът на каменния човек, но ръката му все пак тупна на палубата. Гриф изрита крайника настрана. Яндри и Дък настъпваха с прътите. Заедно избутаха съществото през борда и в черните води на Ройн.

Междувременно „Свенливата девица“ беше минала под моста.

— Всички ли оправихме? — попита Дък. — Колко скочиха?

— Двама — отвърна Тирион разтреперан.

— Трима — каза Халдон. — Зад теб.

Джуджето се обърна рязко. И го видя.

Скокът беше откършил единия му крак и нащърбено парче бяла кост стърчеше през изгнилия плат на бричовете му и сивото месо под него. Счупената кост беше напръскана с кафява кръв, но съществото все пак се хвърли напред и посегна към Гриф Младия. Ръката му беше сива и вкочанена, но между пръстите му се процеждаше кръв, докато се мъчеше да ги стисне, за да го хване. Момчето стоеше облещено и вцепенено все едно и то бе от камък. Ръката му беше на дръжката на меча, но сякаш бе забравил защо.

Тирион го изрита в краката и скочи над него, щом падна, заби факела си в лицето на каменния мъж и го принуди да залитне назад на счупения си крак и да замаха отчаяно към пламъците с втвърдените си сиви ръце. Джуджето настъпи напред, сечеше с факела във въздуха, тикаше го в очите на каменното същество. „Още малко. Назад, още една стъпка, още.“ Бяха на ръба на палубата, когато съществото му налетя, сграбчи факела и го изтръгна от ръцете му. „Мамка му“, помисли Тирион.

Каменният мъж запокити факела настрана и той изсъска, щом падна в черните води. Каменният мъж нададе вой. Беше пришълец от Летните острови: челюстта и половината му брадичка бяха станали на камък, но кожата му бе черна като катран там, където още не бе посивяла. Беше се напукала и нацепила там, където бе сграбчил факела. Кръв капеше между пръстите му, но той явно не го усещаше. Малка милост, поне според Тирион. Макар и смъртоносна, казваха, че сивата люспа не е болезнена.

— Стой настрана! — извика някой, отдалече, а друг глас се отзова:

— Принцът! Пазете момчето!

Каменният мъж се люшна напред, протегнал ръце да го докопа.

Тирион заби рамото си в него.

Все едно се удари в стена на замък — но този замък се крепеше на счупен крак. Каменният мъж залитна назад, но се вкопчи в Тирион, докато падаше. Рухнаха във водата с оглушителен плясък и Майка Ройн погълна и двамата.

Внезапният студ удари Тирион като чук. Докато потъваше, усети опипваща към лицето му каменна ръка. Другата се вкопчи в ръката му и го повлече надолу в тъмното. Заслепен, с пълен с вода нос и задавен, той риташе и се извиваше, мъчеше се да се отскубне, но каменните пръсти бяха неподатливи. Въздухът заизлиза на мехурчета от дробовете му. Светът бе черен и ставаше все по-черен. Не можеше да вдиша.

„Има и по-лоши начини да се умре от удавяне.“ А и честно казано, беше умрял отдавна, още в Кралски чертог. Само духът му бе останал, малкият отмъстителен призрак, който удуши Шае и прониза с метална стрела търбуха на великия лорд Тивин. Никой нямаше да скърби за съществото, в което се бе превърнал. „Ще терзая Седемте кралства — помисли си той, докато потъваше все по-дълбоко. — Не искаха да ме обичат жив. Нека се ужасяват от мен мъртъв.“

Когато отвори уста, за да ги прокълне всички, черна вода напълни устата му и мракът се сгъсти.

Давос

— Негово благородие ще те изслуша сега, контрабандисте.