Танц с дракони

Рицарят носеше сребърна броня, наколенниците и ръкавиците му бяха инкрустирани с ниело във формата на плуващи водорасли. Шлемът под мишницата му изобразяваше глава на крал мерлинг4 с корона от седеф и щръкнала брада от гагат и нефрит. Собствената му брада беше сива като зимно море.

Давос стана.

— Може ли да знам името ви, сир?

— Сир Марлон Мандърли. — Беше с една глава по-висок от Давос и с двайсет кила по-тежък, със сиви като гранит очи и говореше надменно. — Имам честта да бъда братовчед на лорд Виман и командир на гарнизона му. Последвай ме.

Давос бе дошъл в Бял пристан като посланик, но го бяха направили пленник. Покоите му бяха големи, просторни и богато обзаведени, но пред вратите му имаше стражи. От прозореца си можеше да види улиците на Бял пристан отвъд стените на замъка, но не му беше позволено да върви по тях. Можеше и пристанището да види и беше гледал как „Веселата акушерка“ отплава през тесния залив. Касо Могат бе изчакал четири дни вместо три, преди да потегли. Още четиринайсет дни бяха изтекли оттогава.

Домашната стража на лорд Мандърли носеше наметала от синьо-зелена вълна и сребърни тризъбци вместо обикновени копия. Един тръгна пред него, един отзад и по един от всяка страна. Минаваха покрай избелели знамена, очукани щитове и ръждясали мечове от сто древни победи, и десетки дървени фигури, напукани и проядени от червеи, които бяха красили носовете на кораби.

Два мраморни тритона бдяха от двете страни на дворцовата зала, по-малки братовчеди на Дядо Рибокрак. Щом стражите разтвориха вратите, херолд удари с жезъла си по стария дървен под.

— Сир Давос от дома Държеливи — обяви той с кънтящ глас.

Колкото и пъти да беше посещавал Бял пристан, Давос никога не бе стъпвал в Новия замък, камо ли в Дворцовата зала на Тритона. Стените, подът и таванът ѝ бяха направени от дъски, изкусно сглобени и украсени с всевъзможни морски същества. Докато се приближаваха към подиума, Давос стъпваше по изрисувани раци, миди и морски звезди, полускрити сред извиващи се черни клонки водорасло и костите на удавени моряци. На стените от двете страни бели акули пореха нарисуваните синьо-зелени дълбини, а змиорки и октоподи се хлъзгаха между скали и потънали кораби. Пасажи херинга и треска плуваха между високите сводести прозорци. По-нагоре, под старите рибарски мрежи, провиснали от таванските греди, бе изрисувана морската повърхност. Вдясно от него бойна галера гребеше спокойно срещу изгряващото слънце; вляво очукан стар ког с опърпани платна летеше по вълните пред ужасна буря. Зад подиума кракен и сив левиатан се бяха вкопчили в битка под изрисуваните вълни.

Давос се беше надявал, че ще говори с лорд Виман Мандърли насаме, но дворцовата зала бе пълна с хора. Жените надвишаваха петкратно броя на мъжете, мъжете пък или имаха дълги сиви бради, или изглеждаха твърде млади за бръснене. Имаше и септони, и свети сестри, в бели и сиви халати. В другия край на залата стояха десетина мъже в синьото и сребристосивото на дома Фрей. Приликата им и слепец можеше да види. Неколцина от тях носеха знака на Близнаците — две кули, свързани с мост.

Давос се беше научил да чете човешки лица много преди майстер Пилос да го научи да чете думи на хартия. „Тези Фрей ще се радват да ме видят мъртъв“, разбра от пръв поглед.

Не намери радушен прием и в светлосините очи на Виман Мандърли.

Тапицираният трон на негово благородие беше достатъчно широк, за да побере трима мъже с нормална дебелина, и все пак Мандърли заплашваше да се изсипе от него. Негово благородие беше затънал в стола си, с изгърбени рамене, изпружени крака и с ръце, отпуснати на облегалките на трона, сякаш тежестта им беше непоносима за него. „Боговете да са на помощ — помисли Давос, като видя лицето на лорд Виман. — Този човек прилича на труп.“ Кожата му беше бледна, със сивкав оттенък.

Кралете и труповете никога не остават сами, гласеше старата поговорка. Така беше и с Мандърли. Вляво от високия престол стоеше майстер, почти толкова дебел, колкото лорда, на когото служеше, мъж с розови бузи, дебели бърни и глава — кълбо от златни къдрици. Сир Марлон зае почетното място до дясната ръка на господаря си. На покрито с възглавничка столче в подножието на трона беше кацнала пълничка розовобузеста дама. Зад лорд Виман стояха две по-млади жени, сестри, ако се съдеше по външността им. По-голямата носеше кафявата си коса вързана на дълга плитка. По-младата, не повече от петнайсетгодишна, имаше още по-дълга плитка, боядисана в крещящо зелено.

Никой не благоволи да зачете Давос с име. Майстерът заговори пръв.

— Стоиш пред Виман Мандърли, лорд на Бял пристан и Гарант на Белия нож, Щит на Вярата, Защитник на Онеправданите, Лорд-маршал на Мандър, Рицар на Ордена на Зелената ръка. — Направи многозначителна пауза. — В Двора на Тритона е обичайно за васали и молители да коленичат.

Луковият рицар можеше и да е сгънал коляно, но Кралската ръка не можеше. Да го направи щеше да означава, че кралят, на когото служи, е по-долен от този дебел лорд.