Тримата мускетари

— В стаята ми ще бъдете в безопасност като в храм — каза той. — Давам ви честната си дума на благородник.

— Да вървим — съгласи се тя. — Доверявам се на вас, приятелю.

Д’Артанян дръпна внимателно резето и двамата, леки като сенки, се плъзнаха през вътрешната врата в коридора, изкачиха безшумно стълбата и влязоха в стаята на д’Артанян.

Като се прибраха горе, за по-голяма безопасност момъкът залости вратата. И двамата се приближиха до прозореца и през една пролука на капака видяха, че господин Бонасийо разговаря с някакъв мъж с мантия.

Като видя мъжа с мантията, д’Артанян подскочи, измъкна наполовина шпагата си и се спусна към вратата.

Беше непознатият от Мьон.

— Какво ще правите? — извика госпожа Бонасийо. — Погубвате ни.

— Аз се заклех да убия този човек! — възкликна д’Артанян.

— Животът ви в този миг е обречен и не принадлежи на вас. В името на кралицата забранявам ви да се излагате на каквато и да било опасност, която не е свързана с пътуването ви.

— А от ваше име нищо ли не заповядвате?

— От мое име — каза силно развълнувана госпожа Бонасийо, — от мое име ви моля. Но да послушаме, струва ми се, че говорят за мене.

Д’Артанян се приближи до прозореца и се ослуша.

Бонасийо беше отворил вратата и като видя, че квартирата му е празна, се върна при човека с мантията, когото беше оставил за малко сам.

— Отишла си е — рече той. — Върнала се е в Лувър.

— Уверени ли сте — запита непознатият, — че тя не е подозряла с какви намерения сте излезли?

— Да — отвърна самодоволно Бонасийо. — Тя е много повърхностна жена.

— Младият гвардеец в къщи ли си е?

— Не вярвам. Както виждате, капакът на прозореца му е затворен и никаква светлина не прозира през процепите.

— Все едно, трябва да се уверим.

— Как?

— Като почукаме на вратата му.

— Ще попитам неговия слуга.

— Вървете.

Бонасийо влезе у дома си, мина през същата врата, през която бяха минали двамата бегълци, изкачи се на площадката пред стаята на д’Артанян и почука.

Никой не отговори. Тая вечер Портос беше заел Планше за повече блясък. Д’Артанян внимаваше да не даде никакъв признак на живот.

Когато Бонасийо почука на вратата, момъкът и младата жена почувствуваха как трепнаха сърцата им.

— Няма никой у тях — каза Бонасийо.

— Все едно, да влезем, у вас ще бъдем в по-голяма безопасност, отколкото тука на прага.

— Божичко! — прошепна госпожа Бонасийо. — Няма да чуем вече нищо.

— Напротив — успокои я д’Артанян. — Ще чуваме още по-добре.

Д’Артанян дигна три-четири плочки и стаята му се превърна в ухо на Дионисий, простря едно килимче на пода, коленичи и направи знак на госпожа Бонасийо да се наведе и тя към отвора.

— Уверен ли сте, че няма никой? — запита непознатият.

— Отговарям за това — рече Бонасийо.

— И вие мислите, че жена ви?…

— Върнала се е в Лувър.

— Без да е говорила с никого другиго освен с вас?

— Уверен съм в това.

— Много е важно, разбирате ли?

— Значи сведенията, които ви съобщих, са ценни…

— Много ценни, драги ми Бонасийо, не крия.

— Тогава кардиналът ще бъде доволен от мене?

— Разбира се.

— Великият кардинал!

— Уверен ли сте, че в разговора си с вас жена ви не спомена никакви имена!

— Мисля, че не.

— Не спомена ли тя госпожа дьо Шеврьоз или господин дьо Бъкингам, или госпожа дьо Верне?

— Не, каза ми само, че иска да ме изпрати в Лондон, за да услужа на някаква високопоставена особа.

— Предател! — прошепна госпожа Бонасийо.

— Мълчете! — каза д’Артанян, като я хвана за ръката, която тя несъзнателно отпусна в неговата.

— И все пак — продължи човекът с мантията — вие сте постъпили глупаво, като не сте се престорили, че приемате поръчката. Сега щяхте да имате писмото, държавата, която се намира в опасност, щеше да бъде спасена и вие…

— И аз?

— Е! Вас кардиналът щеше да ви направи благородник…

— Той ли ви каза това?

— Да. Зная, че искаше да ви направи тази изненада.

— Бъдете спокоен — рече Бонасийо. — Жена ми ме обожава и има още време.

— Глупак! — прошепна госпожа Бонасийо.

— Тихо! — каза д’Артанян, като й стисна по-силно ръката.

— Как, има още време? — запита мъжът с мантията.

— Ще се върна в Лувър, ще повикам госпожа Бонасийо, ще й кажа, че съм размислил и ще изпълня поръчката, ще взема писмото и ще изтичам при кардинала.

— Добре! Побързайте. Ще се върна след малко, за да разбера какво сте направили.

Непознатият излезе.

— Подлец! — възкликна госпожа Бонасийо, като удостои по този начин с още една любезност мъжа си.

— Тихо! — повтори д’Артанян, като й стисна още по-силно ръката.

В този миг страшен рев прекъсна мислите на д’Артанян и на госпожа Бонасийо. Мъжът й беше открил, че кесията му е изчезнала и викаше за помощ.

— Боже мой! — уплаши се госпожа Бонасийо. — Ще събере целия квартал.

Бонасийо вика дълго, но такива викове се чуваха често, те не привлякоха никого от улица Гробарска, още повече че от известно време къщата на търговеца се ползуваше с доста лошо име и когато видя, че никой не иде, той излезе, като продължаваше да вика. След малко гласът му заглъхна по посока на улица Бак.