Тримата мускетари

— Имайте добрината да изпратите моето разрешение у Атос — каза д’Артанян. — Страхувам се, че ако се прибера в къщи, може да ми се случи някоя неприятност.

— Бъдете спокоен. Сбогом и добър път. А, чакайте! — извика господин дьо Тревил.

Д’Артанян се върна.

— Имате ли пари?

Д’Артанян подрънка кесията, която се намираше в джоба му.

— Достатъчни ли са? — попита господин дьо Тревил.

— Триста пистола.

— Добре. С тях можете да идете и накрай света. Хайде вървете.

Д’Артанян се поклони на господин дьо Тревил, който му подаде ръка, д’Артанян я стисна почтително и с благодарност. Откакто бе дошъл в Париж, той можеше само да се хвали от този прекрасен човек, винаги благороден, честен и великодушен.

Най-напред отиде у Арамис; не беше ходил при приятеля си от оная паметна вечер, когато бе следил госпожа Бонасийо. Нещо повече; той рядко виждаше младия мускетар, но всеки път, когато го видеше, му се струваше, че по лицето му е изписана дълбока печал.

Тая вечер Арамис още бодърствуваше мрачен и замислен; д’Артанян го поразпита за неговата дълбока скръб. Арамис се оправда с някакъв коментар на осемнадесета глава на свети Августин — трябвало да го напише на латински и да го предаде идущата седмица, а това много го тревожело.

Двамата приятели разговаряха така известно време. След малко влезе един лакей на господин дьо Тревил и донесе запечатан свитък.

— Какво е това? — запита Арамис.

— Отпускът, който господинът е искал — отвърна лакеят.

— Аз ли? Аз не съм искал отпуск.

— Мълчете и взимайте — рече д’Артанян. — А на вас, приятелю, ето ви половин пистол за труда. Предайте на господин дьо Тревил, че господин Арамис искрено му благодари. Вървете.

Лакеят се поклони до земята и излезе.

— Какво означава това? — запита Арамис.

— Вземете всичко, което ви е необходимо за петнадесет дневно пътуване, и вървете след мене.

— Но аз не мога да напусна сега Париж, без да узная… Арамис се спря.

— Какво е станало с нея, нали? — продължи д’Артанян.

— С коя? — попита Арамис.

— С жената, която беше тук; жената с везаната кърпичка.

— Кой ви каза, че тук е имало жена? — възрази Арамис, станал бледен като мъртвец.

— Аз я видях.

— И знаете ли коя е тя?

— Мисля поне, че се досещам.

— Слушайте — каза Арамис, — щом знаете толкова много неща, известно ли ви е какво е станало с нея?

— Предполагам, че се е върнала в Тур.

— В Тур? Да, така; вие я познавате. Но защо се е върнала в Тур, без да ми се обади?

— Защото се е бояла да не я арестуват.

— Защо не ми е писала?

— Бояла се е да не ви злепостави.

— Д’Артанян, вие ми връщате живота! — извика Арамис. — Мислех, че ме ненавижда, че ме мами! А толкова бях щастлив да я видя пак! Не можах да повярвам, че тя е рискувала свободата си заради мене, но по каква причина се беше върнала в Париж?

— По същата причина ние ще заминем днес за Англия.

— И коя е тази причина? — запита Арамис.

— Ще научите един ден, Арамис. Но засега ще бъда въздържан като вас, когато ни разказвахте как са арестували племенницата на доктора.

Арамис се усмихна, защото си спомни историйката, която беше разказал една вечер на приятелите си.

— Добре! Щом като тя е напуснала Париж и вие сте напълно уверени в това, д’Артанян, нищо вече не ме задържа тук и аз съм готов да ви последвам. Вие казахте, че отиваме?…

— При Атос засега и ако искате да дойдете, съветвам ви дори да побързате, защото вече изгубихме много време. Чакайте, предупредете Базен.

— Базен ще дойде ли с нас? — попита Арамис.

— Може би. Във всеки случай добре ще е да ни последва сега у Атос.

Арамис повика Базен и му поръча да го намери у Атос.

— Да вървим — каза той, като взе мантията си, шпагата и трите си пистолета и отвори напразно три-четири чекмеджета, за да види дали няма да открие там някой забравен пистол. После, като се убеди напълно, че това търсене е безполезно, тръгна след д’Артанян, като се питаше откъде младият гвардеец беше така добре осведомен за жената, на която бе дал гостоприемство; откъде знаеше дори по-добре от него какво беше станало с нея.

Като излизаха, Арамис сложи ръката си на рамото на д’Артанян и устреми поглед в него.

— Нали на никого не сте казали за тази жена? — попита той.

— На никого.

— Нито на Атос, нито на Портос?

— Не съм им продумал нито дума.

— Слава богу.

Успокоен по този важен въпрос, Арамис продължи пътя си заедно с д’Артанян и скоро стигнаха у Атос.

Свариха го с разрешението за отпуск в едната ръка и с писмото на господин дьо Тревил в другата.

— Можете ли да ми обясните какво означава това разрешение за отпуск и това писмо, които току-що получих? — запита учуден Атос.

„Драги Атос, много искам да си починете петнадесет дни, тъй като това е напълно необходимо за здравето ви. Идете на бани във Форж или другаде, където ще имате полза, и по-скоро се поправете.

Ваш предан: Тревил“

— Отпускът и писмото означават, че трябва да ме последвате, Атос.

— На баните във Форж ли?

— Там или другаде.