Тримата мускетари

— Прието! — извикаха в един глас тримата мускетари. И всеки посегна към кесията, взе седемдесет и пет пистола и почна да се готви да замине в уречения час.

XX

ПЪТУВАНЕ

В два часа след полунощ нашите четирима любители на приключения излязоха от Париж през вратата Сен Дени; докато още беше тъмно, те яздеха мълчаливи, въпреки волята им тъмнината ги подтискаше и те виждаха навсякъде засади.

При първите слънчеви лъчи езиците им се развързаха; с изгрева на слънцето се върна и веселостта им. Също както преди сражение — сърцето бие, очите блестят и човек чувствува, че животът, който може би ще го напусне, е все пак хубав. Всъщност отрядът изглеждаше много внушителен: черните коне на мускетарите, войнственият им вид, строевата привичка, която караше тези благородни другари на войника да вървят с равномерни крачки, биха издали и най-строгото инкогнито.

След тях вървяха слугите, въоръжени до зъби.

Всичко беше благополучно до Шантии, където стигнаха към осем часа сутринта. Трябваше да закусят. Слязоха от конете пред една кръчма — на фирмата й бе изобразен свети Мартин как дава половината от своето наметало на един бедняк. Дадоха строга заповед на слугите да не разседлават конете и да бъдат готови за път.

Влязоха в общата зала и седнаха на една маса.

Някакъв благородник, който беше пристигнал по Дамартенския път, седеше на същата маса и закусваше. Той поведе разговор за дъжда и за хубавото време; пътниците отговориха; той пи за тяхно здраве; пътниците отвърнаха на любезността му.

Но тъкмо когато Мускетон съобщи, че конете са готови и приятелите ставаха от масата, непознатият предложи на Портос наздравица за кардинала. Портос отговори, че няма нищо против, ако и непознатият от своя страна вдигне наздравица за краля. Непознатият извика, че не признава друг крал освен Негово високопреосвещенство. Портос го нарече пияница; непознатият извади шпагата си.

— Сторихте глупост — каза Атос, — но няма какво да се прави, сега не можете да отстъпите, убийте този човек и ни настигнете колкото може по-бързо.

Тримата се качиха на конете си и препуснаха с всичка сила, а Портос уверяваше противника си, че ще го надупчи по всички правила на фехтовалното изкуство.

— Ето първия! — забеляза Атос, като изминаха петстотин крачки.

— Но защо тоя човек се заяде с Портос, а не с някой от нас? — запита Арамис.

— Защото Портос говореше най-високо от всички ни и го е взел за началник — обясни д’Артанян.

— Винаги съм казвал, че този млад гасконец е извор на мъдрост — заяви Атос.

И пътниците продължиха пътя си.

В Бове престояха два часа не само за да си починат конете, но и за да почакат Портос. След два часа, като видяха, че Портос не иде и няма никакво известие от него, продължиха пътя си.

На четири километра от Бове, в една местност, където пътят лъкатушеше между два склона, срещнаха десетина души, които използуваха случая, че пътят там беше развален, и се преструваха, че го поправят, като копаеха дупки и правеха коловози.

Арамис, който се боеше да не изцапа ботушите си в тази изкуствена кал, им подвикна грубо. Атос поиска да го спре, но беше вече късно. Работниците почнаха да се подсмиват на пътниците и с дързостта си ядосаха дори и хладнокръвния Атос, който се спусна с коня си срещу един от тях.

Тогава хората отстъпиха към рова и всеки от тях взе по една скрита пушка, така че нашите седем пътници бяха буквално принудени да минат сред град от куршуми. Арамис бе ранен в рамото, а един куршум улучи Мускетон и заседна в месестите части, които се намират под кръста. Само че Мускетон падна от коня не защото беше тежко ранен, а защото не можеше да види раната си и навярно мислеше, че е по-опасна, отколкото беше в действителност.

— Това е засада — рече д’Артанян, — да не стреляме. Напред.

Арамис, макар и ранен, се хвана за гривата на коня си, който го понесе заедно с другите. Конят на Мускетом ги беше настигнал и препускаше наред с тях.

— Имаме един кон за смяна — обяви Атос.

— Бих предпочел шапка — обади се д’Артанян. — Моята я отнесе един куршум — какво щастие е, дявол да го вземе, че писмото, което нося, не беше вътре.

— Ах, проклетниците, те ще убият бедния Портос, когато мине — каза Арамис.

— Ако Портос беше на крака, досега щеше да ни настигне — възрази Атос. — Аз мисля, че при дуела пияният е изтрезнял.

Те препускаха така още два часа, макар че конете бяха много уморени и имаше опасност скоро да спрат и да не могат да продължат пътя.

Пътниците свърнаха по един напречен път, като се надяваха, че така ще бъдат по-малко обезпокоявани. Но в Кревкьор Арамис заяви, че не може да върви повече. И наистина, за да стигне дотам, беше му необходимо цялото мъжество, което се криеше под неговата изискана външност и вежливи обноски. Всеки миг той бледнееше и бяха принудени да го придържат на седлото му; свалиха го пред вратата на една кръчма, оставиха при него Базен, който всъщност при една схватка щеше по-скоро да пречи, отколкото да бъде полезен, и продължиха пътя си с надежда да преспят в Амиен.