Тримата мускетари

— Дявол да го вземе! — извика Атос, когато тръгнаха пак на път — останали само двама господари — и Гримо и Планше. — Дявол да го вземе! Вече не ще се уловя на въдицата им и уверявам ви, че оттук до Кале не могат ме накара да отворя уста или да извадя шпага. Заклевам се…

— Да не се кълнем — прекъсна го д’Артанян. — Да вървим, стига само да издържат конете.

И пътниците забиха шпори в коремите на конете си, които, здраво подканени, намериха още сили. Стигнаха в Амиен в полунощ и слязоха в странноприемницата „Златна лилия“.

Съдържателят изглеждаше най-почтеният човек на света. Той посрещна пътниците със свещник в едната ръка и с памучна шапчица в другата; поиска да настани двамата пътници в отделни прекрасни стаи, за нещастие и двете стаи се намираха в двата противоположни края на странноприемницата. Д’Артанян и Атос отказаха, съдържателят обаче отговори, че няма други стаи, достойни за тяхна милост, но пътниците заявиха, че ще пренощуват в общата стая, на сламеници, които ще им постелят на пода. Съдържателят настояваше, пътниците не отстъпваха и той трябваше да изпълни желанието им.

Тъкмо бяха легнали, след като залостиха вратата отвътре, и на прозореца откъм двора се почука; запитаха кой е и като познаха гласовете на слугите си, отвориха.

Наистина бяха Планше и Гримо.

— Гримо може сам да пази конете — започна Планше, — а аз, ако господата позволят, ще легна пред вратата им; така ще бъдат сигурни, че никой не ще може да влезе при тях.

— А на какво ще спиш? — запита д’Артанян.

— Ето леглото ми — отвърна Планше. И показа купчина слама.

— Ела тогава — рече д’Артанян. — Ти имаш право, съдържателят не ми харесва, много е любезен.

— И на мене никак не ми харесва — призна Атос. Планше се качи през прозореца и легна пред вратата, Гримо отиде да се затвори в конюшнята, като заяви, че в пет часа сутринта той и четирите коня ще бъдат готови за път.

Нощта беше доста спокойна, към два часа някой се опита да отвори вратата, но Планше се събуди веднага и извика кой е. Отговориха му, че е станало грешка, и отминаха.

Към четири часа сутринта чуха страшен шум откъм конюшните. Гримо се беше опитал да събуди конярите и конярите го биеха. Като отвориха прозореца, видяха нещастният момък в безсъзнание, главата му беше пукната с дръжка на вила.

Планше слезе в двора и поиска да оседлае конете, но конете бяха съсипани от умора. Само конят на Мускетон, който беше пътувал предния ден без ездач пет или шест часа, можеше да продължи пътя, но по някакво необяснимо недоразумение ветеринарният лекар, когото бяха повикали както изглежда, да пусне кръв на коня на съдържателя, пуснал кръв на коня на Мускетон.

Положението почваше да става тревожно. Тези последователни беди се дължаха може би на случайност, но те можеха да бъдат и плод на заговор. Атос и д’Артанян излязоха, Планше отиде да види дали ще може да купи три коня някъде в околността. На вратата имаше два напълно оседлани коня бодри и силни. Точно това им трябваше. Той запита къде са собствениците; отговориха му, че собствениците са пренощували в странноприемницата и сега уреждат сметката си със съдържателя.

Атос слезе, за да се разплати, а д’Артанян и Планше стояха на пътната врата — съдържателят се намираше в една ниска отдалечена стая и затова помолиха Атос да отиде при него.

Атос влезе в стаята, без да подозира нищо, и извади два пистола, за да плати: съдържателят беше сам и седеше пред масата, едно от чекмеджетата на която беше малко отворено. Той взе парите, които му даде Атос, повъртя ги в ръцете си и изведнъж се развика, че монетите са фалшиви и че ще накара да арестуват него и приятеля му като фалшификатори.

— Негодник! — възкликна Атос и тръгна към него. — Ще ти отрежа ушите.

В същия миг четирима въоръжени до зъби мъже влязоха през страничната врата и се нахвърлиха върху Атос.

— Пипнаха ме! — извика Атос колкото му глас държи. — Бягай, д’Артанян, бягай, бягай! — И даде два изстрела с пистолета.

Д’Артанян и Планше не чакаха да ги подканят втори път. Те отвързаха двата коня, които чакаха при вратата, яхнаха ги, забиха шпаги в коремите им и препуснаха с всички сили.

— Знаеш ли какво стана с Атос? — обърна се д’Артанян към Планше, както препускаха.

— Ах, господине — рече Планше, — видях, че с двата изстрела той повали двама души, и ми се стори през стъклената врата, че се бие с останалите.

— Храбрият Атос! — прошепна д’Артанян. — И като си помисля, че трябва да го изоставя! Всъщност може и нас да ни сполети същото на две крачки оттук. Напред, Планше, напред! Ти си смел момък.

— Нали ви казах, господине — отвърна Планше. — Пикардийците се познават на дело. Пък и аз съм тук в родния си край, а това ме насърчава.

И двамата продължаваха да пришпорват с всички сили и стигнаха на един дъх до Сент Омер. В Сент Омер те оставиха конете да отпочинат, като ги държаха за поводите, да не би да се случи някоя неприятност, хапнаха на крак на улицата и продължиха пътя си.