Тримата мускетари

На стотина крачки от вратите на Кале конят на д’Артанян падна и не можаха по никакъв начин да го дигнат — кръв шуртеше от ноздрите и очите му. Оставаше конят на Планше, но и той беше спрял и беше невъзможно да го накарат да тръгне.

За щастие, както казахме, те бяха на стотина крачки от града; оставиха двата коня насред пътя и изтичаха на пристанището. Планше показа на господаря си един благородник, който беше пристигнал със слугата си и вървеше на около петдесет крачки пред тях.

Те догониха скоро благородника, който, изглежда, много бързаше. Ботушите му бяха целите в прах и той питаше не може ли да замине веднага за Англия.

— Нищо по-лесно от това — отвърна собственикът на един кораб, готов да отплава, — но тая сутрин се получи заповед да не пропускаме никого без изрично разрешение от господин кардинала.

— Аз имам такова разрешение — каза благородникът, като извади един лист от джоба си. — Ето го.

— Заверете го тогава при началника на пристанището — рече собственикът — и елате с моя кораб.

— Къде ще намеря началника?

— Във вилата му.

— Къде се намира тази вила?

— На четвърт левга от града. Ето виждате ли там, в подножието на онова хълмче, покрива от плочи?

— Много добре! — каза благородникът.

И последван от своя слуга, той се запъти към вилата на началника.

Д’Артанян и Планше последваха благородника на петстотин крачки зад него. Щом излязоха от града, д’Артанян избърза и настигна благородника точно когато влизаше в една горичка.

— Господине — обърна се към него д’Артанян, — вие, изглежда, много бързате?

— Извънредно много, господине.

— Съжалявам, господине — продължи д’Артанян, — защото и аз много бързам и исках да ви помоля да ми направите една услуга.

— Каква услуга?

— Да ми отстъпите да мина пръв.

— Невъзможно — заяви благородникът, — изминах двеста и шестдесет левги за четиридесет и четири часа и трябва утре на обед да бъда в Лондон.

— Аз изминах същия път за четиридесет часа и трябва утре в десет часа сутринта да бъда в Лондон.

— Много съжалявам, господине, но аз дойдох пръв и няма да мина втори.

— Много съжалявам, господине, но аз дойдох втори и ще мина пръв.

— По служба на краля! — заяви благородникът.

— По лична работа! — заяви д’Артанян.

— Вие като че искате да се скарате с мене?

— Дявол да го вземе! А какво друго?

— Какво желаете?

— Искате ли да знаете?

— Разбира се.

— Добре тогава! Искам разрешението, което носите, понеже аз нямам разрешение, а много ми трябва.

— Струва ми се, че се шегувате.

— Аз не се шегувам никога.

— Оставете ме да мина

— Няма да минете.

— Драги момко, ще ви счупя главата. Хей, Любен! Пистолетите ми!

— Планше — каза д’Артанян, — разправи се със слугата, аз ще се разправя с господаря.

Насърчен от първия си подвиг, Планше се хвърли върху Любен и понеже беше здрав и пъргав, повали го по гръб на земята и опря коляно на гърдите му.

— Гледай си работата, господине — извика той, — аз свърших моята.

Като видя това, благородникът извади шпагата си и се нахвърли върху д’Артанян, но той имаше работа със силен противник.

За три секунди д’Артанян го намушка три пъти с шпагата си, като при всеки удар казваше:

— Един за Атос, един за Портос, един за Арамис. При третия удар благородникът падна като сноп. Д’Артанян помисли, че е мъртъв, или поне, че е в безсъзнание, и се приближи да вземе разрешението, но тъкмо когато посягаше, за да го претърси, раненият, който не беше изпуснал шпагата си, го мушна в гърдите и каза: „Един за вас.“

— И един за мене! Последният е най-добър! — извика бясно д’Артанян и го прикова на земята с четвърти удар в корема.

Този път благородникът затвори очи и изгуби съзнание.

Д’Артанян претърси джоба, където бе видял, че прибира разрешението за пътуване, и го взе. То беше на името на конт дьо Вард.

После погледна за последен път хубавия младеж, който едва ли имаше двадесет и пет години и когото той оставяше тук прострян на земята в безсъзнание, а може би мъртъв, и въздъхна при мисълта за странната съдба, която кара хората да се унищожават един друг за интересите на лица, които са им чужди и които често не знаят дори, че те съществуват.

Но скоро от тези размишления го изтръгна Любен, който ревеше и викаше с цяло гърло за помощ.

Планше го хвана за гърлото и го стисна с всичка сила.

— Господине — рече той, — докато го държа така, уверен съм, че няма да вика, но пусна ли го, веднага ще се разкрещи. Познавам, че е нормандец, а нормандците са упорити.

И наистина, колкото и здраво да му беше стиснато гърлото, Любен пак се опитваше да издава звуци.

— Чакай — обади се д’Артанян.

Той извади кърпата си и му запуши устата.

— Сега — предложи Планше — да го вържем за някое дърво.

Извършиха това грижливо, после преместиха конт дьо Вард при слугата; започваше да се смрачава и понеже и вързаният, и раненият бяха в гората, явно беше, че ще останат там до сутринта.

— А сега — каза д’Артанян — при началника!

— Но вие, струва ми се, сте ранен? — забеляза Планше.

— Няма нищо, да се заемем първо с по-бързата работа; после ще се занимаваме с моята рана, която всъщност не ми изглежда много опасна.