Тримата мускетари

И двамата закрачиха бързо към вилата на почтения чиновник

Доложиха, че е дошъл конт дьо Вард. Д’Артанян влезе.

— Имате ли разрешение, подписано от кардинала? — запита началникът.

— Да, господине — отвърна д’Артанян. — Ето го.

— Аха! Редовно е, а и препоръката е добра — каза началникът.

— Много естествено — заяви д’Артанян, — аз съм от най-верните му хора.

— Изглежда, че Негово високопреосвещенство иска да попречи на някого да отиде в Англия.

— Да, на някой си д’Артанян, беарнски благородник, който е тръгнал от Париж с трима свои приятели с намерение да отиде в Лондон.

— Познавате ли го лично? — попита началникът.

— Кого?

— Този д’Артанян.

— Много добре го познавам.

— Кажете ми тогава как изглежда.

— Нищо по-лесно от това.

И д’Артанян му описа с най-малки подробности външността на конт дьо Вард.

— Придружава ли го някой?

— Да, един слуга на име Любен.

— Ще следим за тях и ако ни паднат в ръцете, Негово високопреосвещенство може да бъде спокоен, ще ги върнем в Париж с добра охрана.

— Ако направите това, господин началник — каза д’Артанян, — ще заслужите наистина благоволението на кардинала.

— Ще го видите ли, когато се върнете, господин конт?

— Много естествено.

— Предайте му, моля ви, че аз съм му предан служител.

— Няма да забравя.

И зарадван от това уверение, началникът завери разрешението и го предаде на д’Артанян.

Д’Артанян не губи времето си в излишни любезности, той се поклони на началника, благодари му и си тръгна.

Като излязоха на пътя, д’Артанян и Планше се забързаха. Обиколиха гората по околна пътека и влязоха през друга врата в града.

Корабът беше готов да отплава и собственикът му чакаше на пристанището.

— Е? — попита той, като забеляза д’Артанян.

— Ето, разрешението ми е заверено — отговори д’Артанян.

— А другият благородник?

— Той няма да пътува днес — поясни д’Артанян, — но бъдете спокоен, ще заплатя и за двама ни.

— В такъв случай да вървим — каза собственикът.

— Да вървим! — повтори д’Артанян.

И скочи с Планше в лодката. След пет минути бяха на кораба.

Тъкмо навреме — на половин левга от брега д’Артанян видя, че блесна светлина, и чу изстрел.

Беше топовният изстрел, който известяваше затварянето на пристанището.

Време беше да се занимае с раната си. За щастие, както мислеше и д’Артанян, тя не беше много опасна: върхът на шпагата бе ударил в ребро и се беше плъзнал надлъж по костта, пък и ризата се беше залепила веднага за раната и едва ли бяха капнали няколко капки кръв.

Д’Артанян беше като пребит от умора: постлаха му на палубата и той заспа.

На следния ден призори се намираше само на три-четири левги от английския бряг. През цялата нощ духаше слаб вятър и корабът се движеше бавно.

В десет часа корабът хвърли котва в Дувърското пристанище.

В десет и половина д’Артанян стъпи на английска земя и извика:

— Най-после пристигнах!

Но това не беше всичко: трябваше да отиде в Лондон. В Англия пощата беше много добре уредена. Д’Артанян и Планше взеха по един кон, а пред тях яздеше пощальон. За четири часа стигнаха пред вратите на столицата.

Д’Артанян не познаваше Лондон, не знаеше нито дума английски; но той написа на едно листче името Бъкингам и веднага му показаха двореца на дука.

Дукът беше на лов в Уиндзор заедно с краля.

Д’Артанян потърси доверения камердинер на дука, който го придружаваше във всичките му пътувания и говореше отлично френски: каза му, че пристига от Париж и че се касае за живот и смърт и трябва да говори незабавно с господаря му.

Увереността, с която говореше д’Артанян, убеди Патрик — така се наричаше тоя министър на министъра10. Той нареди да оседлаят два коня и се нае сам да придружи младия гвардеец. Планше пък бе свален от коня, целият схванат като труп; клетият момък беше останал почти без сили, а д’Артанян сякаш беше от желязо.

Стигнаха в замъка и там се осведомиха: кралят и Бъкингам бяха на лов със соколи в блатата, които се намираха на две-три левги оттам.

За двадесет минути стигнаха на посоченото място. Скоро Патрик чу гласа на господаря си, който викаше своя сокол.

— За кого трябва да доложа на милорда дук? — запита Патрик.

— Доложете му за младежа, който е искал една вечер да се скара с него на моста Пон Ньоф, срещу Самарянската черква.

— Странна препоръка!

— Ще видите, че струва повече от всяка друга. Патрик препусна коня, намери дука и му доложи със същите думи, че го чака пратеник.

Бъкингам веднага се сети, че става дума за д’Артанян и че във Франция става нещо, за което искат да му съобщят, затова само попита къде се намира пратеникът; като позна отдалече гвардейската униформа, той препусна коня и отиде право при д’Артанян. Патрик от дискретност остана настрани.

— Нали никакво нещастие не се е случило с кралицата? — извика Бъкингам, като вложи цялата си мисъл и любов в тоя въпрос.

— Не мисля, но струва ми се, че тя е изложена на голяма опасност, от която само вие, Ваша светлост, можете да я избавите.

— Аз? — извика Бъкингам. — Ще бъда много щастлив мога да й бъда полезен с нещо! Говорете! Говорете!

— Вземете това писмо — рече д’Артанян.

— Писмо! От кого е това писмо?

— От Нейно величество, доколкото зная.