Тримата мускетари

— От Нейно величество? — изненада се Бъкингам и така пребледня, че д’Артанян помисли, че ще му прилошее.

Той счупи печата.

— Каква е тази дупка? — попита дукът, като показа на Д’Артанян едно място, където писмото беше продупчено.

— А! — каза д’Артанян. — Не съм забелязал: навярно шпагата на конт дьо Вард е направила тая дупка, когато ме прободе в гърдите.

— Ранен ли сте? — попита Бъкингам, като отваряше писмото.

— О, нищо, дребна работа! — отвърна скромно д’Артанян. — Драскотина.

— Боже мой! Какво прочетох! — извика дукът. — Патрик, остани тука. или по-добре намери краля, където и да е той, кажи на Негово величество, че го моля покорно да ме извини, но много важна работа ме зове в Лондон. Да вървим, господине, да вървим.

И двамата препуснаха в галоп към столицата.

XXI

КОНТЕСА УИНТЪР

По пътя дукът се осведоми от д’Артанян не за всичко, което се беше случило, а за всичко, което д’Артанян знаеше. Като съпостави това, което чу от устата на младежа, със спомените си, той успя да получи доста точна представа за сериозността на положението, което личеше и от писмото на кралицата, при все че беше толкова кратко и неясно. Но най-много го учудваше това, че кардиналът, който имаше толкова голям интерес момъкът да не стъпи в Англия, не бе успял да го задържи по пътя. Като видя учудването на дука, д’Артанян разказа какви предпазни мерки бяха взети и как благодарение на предаността на тримата си приятели, които беше пръснал ранени по пътя, той беше успял да се отърве само с удар, който бе продупчил писмото на кралицата и за който господин дьо Вард бе заплатил толкова скъпо. Като слушаше разказа, предаден с такава голяма простота, дукът от време на време поглеждаше учудено младежа, сякаш не можеше да разбере как този едва двадесетгодишен момък може да притежава такова благоразумие, смелост и преданост.

Конете се носеха като вихър и след няколко минути бяха пред вратите на Лондон. Д’Артанян мислеше, че като стигнат в града, дукът ще намали хода на своя кон, но не стана така: той продължи да препуска с шеметна бързина, без да се безпокои, че може да събори някого по пътя си. Когато преминаваха Сити, се случиха две-три такива нещастия, но Бъкингам дори не обърна глава да види какво е станало с ония, които беше съборил. Д’Артанян го следваше сред крясъци, които приличаха много на проклятия.

Като влезе в двора на своя дворец, Бъкингам скочи от коня си и без да се грижи какво ще стане с него, хвърли повода на шията му и се спусна към входа. Д’Артанян последва примера му малко по-загрижен, разбира се, за тези благородни животни, които той достойно оцени, но се успокои, като видя, че трима-четирима слуги изтичаха от кухните и конюшните и уловиха веднага конете.

Дукът вървеше толкова бързо, че д’Артанян едва го догонваше. Той премина един след друг няколко салона, наредени с такова изящество, каквото и най-знатните благородници във Франция не биха могли дори да си представят, и стигна най-после в една спалня, която беше съчетание на чуден вкус и богатство. В нишата на тази стая имаше врата, прикрита в тапицерията — дукът я отвори със златно ключе, което носеше на шията си, окачено на верижка от същия метал. От почит д’Артанян остана назад, но когато Бъкингам прекрачваше прага, обърна се и като видя, че момъкът се колебае, каза:

— Елате и ако имате щастието да бъдете представен на Нейно величество, разкажете й какво сте видели.

Насърчен от тази покана, д’Артанян последва дука, който затвори вратата след себе си.

И двамата се озоваха в малък параклис, осветен с много свещи и целият в персийска коприна, обшита със злато.

Над нещо като олтар, под балдахин от синьо кадифе украсен с бели и червени пера, се намираше портрет в естествена величина, който представляваше Ана Австрийска, нарисувана с такава голяма прилика, че д’Артанян ахна от изненада: кралицата сякаш щеше да проговори.

На олтара под портрета беше ковчежето с диамантения накит.

Дукът се приближи до олтара и коленичи, както би направил свещеник пред Христа, после отвори ковчежето.

— Вземете — рече той, като извади от ковчежето голяма синя лента, която блестеше цяла от диаманти. — Ето тия скъпоценни диаманти, с които се заклех, че ще бъда погребан. Кралицата ми ги даде, кралицата си ги взема: да бъде нейната воля, както божията всякога и във всичко.

После започна да целува един по един диамантите, с които трябваше да се раздели. Изведнъж той нададе страшен вик.

— Какво има? — попита разтревожен д’Артанян. — Какво ви се случи, милорд?

— Всичко е загубено — извика Бъкингам и пребледня като мъртвец. — Липсват два диаманта, останали са само десет.

— Изгубили ли сте ги, милорд, или мислите, че са ви ги откраднали?

— Откраднати са — отвърна дукът — и това е работа на кардинала. Ето вижте лентите, на които са били закачени, са отрязани с ножица.

— Ако милордът подозира кой е извършил кражбата. Може би диамантите са още в негови ръце.